— Твоето име наистина ли е Кристина Гебауер? — върна ми той въпроса, имитирайки моя изпълнен с ненавист, висок глас.
— Кармен Гебауер! — изкрещях аз, обидена, че дори не ми е запомнил правилно името.
После, внезапно засрамена от това, че избухнах, аз се впуснах в хаотична словесна защита. След няколко мига, като осъзнах, че не разбирам какво говоря, аз рязко спрях и признах, че действително съм германка и че Кармен Гебауер е името на моя приятелка от детството.
— Това ми харесва — рече меко той, като едва сдържаше усмивката си.
Дали имаше предвид лъжата или признанието ми, не можех да кажа. Очите му преливаха от благост и веселие.
С нежен, носталгичен глас той започна да ми разказва за своя приятелка от детството на име Фабиола Кунзе.
Объркана и смутена от реакцията му, аз се загледах в близкия чинар и в боровете отвъд. После, в желанието си да прикрия своя интерес към неговия разказ, аз започнах да си играя с ноктите; дърпах им назад кожичките и им лющех лака, методично и внимателно.
Историята за Фабиола Кунзе толкова много приличаше на собствения ми живот, че не след дълго аз изоставих всякакви опити да се преструвам на безразлична и започнах да слушам внимателно. Подозирах, че си измисля историята, но въпреки това трябваше да му призная заслугата, че споменаваше подробности, които само една дъщеря на немско семейство в Новия свят би могла да знае.
Фабиола, както твърдеше той, изпитвала смъртен страх от тъмнокожи момчета от латинската раса, но също толкова я било страх и от германците. Латиноамериканците я плашели, защото били безотговорни; а германците — защото били толкова предсказуеми.
Едва не се разсмях с глас, когато той описа сцената от дома на Фабиола в неделния следобед, когато две дузини германци са насядали около красиво подредената маса — с най-скъпия порцелан, сребърни прибори и кристал — и тя трябвало да слуша две дузини монолози, които минавали за разговор.
Когато продължи със специфични подробности от тези неделни следобеди, аз започнах да се чувствам все по-неудобно: там беше бащата на Фабиола, забраняващ всякакви политически дебати в къщата му, като същевременно импулсивно се стремеше да започне такива, търсейки заобиколни начини да разказва мръсни вицове за католически свещеници. Или пък майка й, с нейния смъртен страх, че финият й порцелан е в ръцете на тези непохватни простаци.
Думите му бяха подмятания, на които аз неволно реа гирах. Започнах да виждам като диапозитиви пред себе си сцени от моите неделни следобеди. Станах цялата топка от нерви. Исках да затропам с крака и да продължа както аз си знам. Исках да мразя този човек, а не можех. Исках реабилитация, извинения, а не можех да получа никакви от него. Исках да властвам над него. Исках той да се влюби в мен, за да мога да го отхвърля.
Засрамена от незрелите си чувства, аз положих огромни усилия да се взема в ръце. След което, преструвайки се на отегчена, аз се наведох към него и попитах:
— Защо ме излъга за името си?
— Не съм те излъгал — заяви той. — Това е моето име. Аз имам няколко имена. Магьосниците имат различни имена за различните случаи.
— Колко удобно! — възкликнах аз саркастично.
— Много удобно — повтори като ехо той и леко ми намигна, което невероятно ме вбеси.
И тогава той направи нещо абсолютно странно и неочаквано. Прегърна ме. В прегръдката му нямаше сексуален нюанс. Това беше спонтанна, мила и проста реакция на дете, което иска да успокои свой приятел. Докосването му мигновено ме успокои и то така пълно, че аз неудържимо се разридах.
— Нищо не става от мен — признах аз. — Искам да те ударя, а виж ме: стоя в прегръдката ти.
И тъкмо щях да добавя, че ми е приятно, когато ме заля прилив на енергия. И, като че ли събуждайки се от някакъв сън, аз го отблъснах от себе си.
— Пусни ме — изсъсках аз, станах и побягнах.
Чух го да се дави от смях. Това изобщо не ме засегна; гневът ми се беше разсеял мигновено. Останах закована на място, треперейки цялата, неспособна да си тръгна. И тогава, сякаш бях вързана с гигантски ластик, аз се върнах на пейката.
— Не се разстройвай — рече мило той.
Изглежда знаеше точно какво ме беше върнало на пейката. Потупа ме по гърба, както се потупват бебетата, след като са яли.
— Причината не е в това, което правиш ти или аз — продължи той. — Причината е в нещо извън нас ни въздейства. На мен ми въздейства от дълго време и вече съм свикнал. Но не мога да разбера защо въздейства и на теб. Не ме питай какво е то — рече той, предугаждайки въпроса ми — още не мога да ти го обясня.
Аз и без това нямаше да го питам нищо. Умът ми беше спрял да работи. Чувствах се точно така, сякаш съм заспала и сънувам, че говоря.