Загорялото му лице се набръчка в усмивка.
— Аз съм твоят другар от детството. Дай ми име. Аз ще те наричам „нибелунга“.
Не можех да измисля подходящо име.
— Има ли някаква закономерност в имената ти? — попитах аз.
— Ами… — замисли се той. — Джо Кортез е готвач, градинар, момче за всичко; един внимателен и грижовен човек. Карлос Кастанеда е човек от академичния свят, но смятам, че още не си се запознала с него.
Той ме изгледа настоятелно и се усмихна; имаше нещо детинско и безкрайно доверчиво в тази усмивка.
Реших да го наричам Джо Кортез.
Прекарахме нощта — в различни стаи — в един мотел в Юма, щата Аризона. След като излязохме от Лос Анджелис, аз през цялото дълго пътуване се притеснявах от мисълта как ще спим. На моменти се опасявах, че ще ми се нахвърли още преди да стигнем до мотела. В края на краищата той беше силен млад мъж, твърде самоуверен и агресивен. Нямаше да се тревожа толкова, ако беше американец или европеец. Но понеже беше латиноамериканец, аз просто знаех как работи подсъзнанието му — това, че приех поканата му да прекарам няколко дни с него, означаваше, че съм готова и да легна с него.
Неговата загриженост и внимание към мен през цялото това дълго пътуване беше подробност, която пасваше идеално с мислите и очакванията ми; той подготвяше почвата.
В мотела пристигнахме късно вечерта. Той отиде да ангажира стаи, а аз останах в колата, като прекарвах през съзнанието си възможните сценарии, един от друг по-страстни.
Бях така погълната от фантазиите си, че не съм забелязала кога се е върнал. Като го чух да дрънка връзка ключове пред мен, аз подскочих на седалката и изпуснах кесията от кафява амбалажна хартия, която държах несъзнателно притисната към гърдите си. В нея бяха тоалетните ми принадлежности, които бяхме купили по пътя.
— Взех ти стая в задната част на мотела — рече той. — Далеко от магистралата.
После посочи към вратата на няколко крачки от нас и добави:
— Аз ще спя в тази, близо до пътя. Свикнал съм да спя на всякакъв шум.
Той се подсмихна на себе си и рече:
— Това бяха единствените свободни стаи. Разочарована, аз взех ключа от ръката му. Всичките ми сценарии отидоха по дяволите. Нямаше да ми се удаде възможността да го отхвърля. Не че действително исках да го направя. Въпреки това, в дъното на душата си аз исках да постигна някаква победа, независимо колко малка.
— Не виждам защо трябва да наемаме две стаи — казах аз със заучена небрежност.
Ръката ми трепереше, докато събирах тоалетните принадлежности от земята и ги пъхах обратно в кесията. Не беше за вярване това, което казах, и все пак не успях да се спра:
— Движението няма да те остави да спиш, а ти имаш нужда от сън толкова, колкото и аз.
Дори и за миг не вярвах, че някой може да спи на шума, идващ от магистралата.
Без да го поглеждам, аз слязох от колата, след което се чух да предлагам:
— Можем да спим в една и съща стая; в две легла, разбира се.
Стоях там вдървена и ужасена. Никога досега не бях правила подобно нещо, нито пък бях имала такава шизофренична реакция. Казвах неща, които не мислех. Или пък ги мислех, но не знаех какво чувствам?
Радостта му сложи край на моето объркване. Разсмя се така силно, че един прозорец светна и хората ни изкрещяха да мълчим.
— Да остана с теб в една и съща стая и да ме изнасилиш посред нощ? — рече той, задъхвайки се от смях. — Точно след като съм си взел душ. В никакъв случай!
Изчервих се толкова силно, че ушите ми пламнаха. Идеше ми да потъна в земята от срам. Това не беше предвидено в моите сценарии. Върнах се в колата и тръшнах вратата.
— Откарай ме до автобусната спирка — изсъсках му аз със сподавен гняв. — Кой ли дявол ме караше да идвам с теб? Трябва да се прегледам на психиатър.
Все още смеейки се, той отвори вратата и внимателно ме издърпа навън.
— Хайде да спим не само в една и съща стая, но и в едно и също легло — рече той.
Погледна ме стеснително.
— Моля те, нека те любя! — примоли се той, като че ли наистина го мислеше.
Втрещена, аз се откъснах от него и изкрещях:
— Не и в този живот!
— Ето — рече той. — Това е такъв яростен отказ, че не смея да настоявам.
Хвана ръката ми и я целуна. После добави:
— Ти ме отхвърли и ме постави на място ми. Край на проблемите. Ти си отмъсти.
Извърнах се настрана, готова да заплача. Огорчението ми не се дължеше на неговото нежелание да прекара нощта с мен — ако беше имал намерение да го направи, наистина нямаше да знам как да постъпя, — а на факта, че той ме познаваше по-добре, отколкото се познавах аз самата. Бях отказала да повярвам на това, което смятах, че е начин да се само поласкае. Той действително виждаше в мен. Изведнъж това ме изплаши.