Той се приближи и ме прегърна. Това беше мила, обикновена прегръдка. И както преди, вътрешният ми смут напълно изчезна, сякаш никога не е съществувал. Аз също го прегърнах и казах, най-неочаквано за мен:
— Това е най-вълнуващото приключение в живота ми.
И веднага съжалих за казаното. Думите, които се бяха откъснали от устата ми, не бяха мои. Дори не знаех какво имам предвид. Това не беше най-вълнуващото приключение в живота ми. Бях имала много вълнуващи пътувания. Бях обиколила света.
Раздразнението ми достигна своя връх, когато той ме целуна за лека нощ — нежно и бързо, както се целува дете — и на мен ми хареса, въпреки волята ми. Побутна ме надолу по алеята към моята стая.
Проклинайки себе си, аз седнах на леглото и се разплаках от безпомощност, гняв и самосъжаление. Откакто се помнех, аз винаги успявах да постигна своето. Бях свикнала с това. Да съм объркана и да не знам какво искам, беше напълно ново усещане за мен и то доста неприятно.
Спах неспокойно, с дрехите, докато, рано сутринта; той почука на вратата да ме събуди.
Пътувахме цял ден, криволичейки по разни черни пътища. Както ми беше казал, Джо Кортез беше наистина грижовен човек. През цялото ни дълго пътуване той беше най-милия, най-внимателния и най-забавен спътник, за какъвто би могъл да мечтае човек. Той угаждаше на глада и жаждата ми и ме забавляваше с песни и всевъзможни истории. Имаше невероятно плътен и въпреки това ясен, баритонов глас. И знаеше всичките ми любими песни. В репертоара му имаше сантиментални любовни песнички От всички латиноамерикански страни, националните им химни, стари балади и дори детски стихчета.
От историите, които разказваше, ме заболяваше стомахът от смях. Беше добър разказвач и аз през цялото време го слушах в захлас. Беше роден мимик. Необичайните му имитации на всевъзможни южноамерикански акценти — включително характерния бразилски португалски — бяха повече от подражаване. Бяха магия.
— По-добре да слезем от покрива на колата — рече Джо Кортез, прекъсвайки унеса ми. — Нощем в пустинята става студено.
— Не е много безопасно тук — казах аз, като се надявах да влезем в колата и да тръгнем. С безпокойство го наблюдавах как смъква няколкото торби от колата. Беше накупил всякакви подаръци за хората, при които отивахме.
— Защо спря тук, сред тази пустош? — попитах аз.
— Задаваш най-глупавия въпрос, нибелунга — отвърна той. — Спрях тук, защото тук свършва нашето пътуване с кола.
— Нима сме пристигнали на тайнственото си местоназначение, за което не можеше да говориш? — попитах аз саркастично.
Единственото нещо, което беше помрачило очарованието на пътуването, беше отказът му да ми каже къде отиваме.
За части от секундата така му се ядосах, че бях готова да го фрасна в лицето. Мисълта, че внезапното ми раздразнение е резултат от дългия, изморителен ден, който бях прекарала, ми донесе необходимото чувство на облекчение.
— Започвам да се държа лошо, но всъщност не го искам — казах аз с весел тон, който дори на мен ми прозвуча фалшиво.
Гласът ми беше толкова напрегнат, че ясно издаваше какво ми коства да си сдържам нервите. Притесняваше ме това, че му се ядосвам толкова лесно и толкова бързо.
— Ти наистина не умееш да разговаряш — рече той с широка усмивка. — Знаеш само как да налагаш своето.
— О, виждам, че Джо Кортез си е отишъл. Пак ли възнамеряваш да започнеш да ме обиждаш, Карлос Кастанеда?
Той весело се разсмя на забележката ми, която не бях предвидила като забавна.
— Това място не е пустош — рече той. — Град Аризпе е наблизо.
— А границата с Щатите е на север — изрецитирах аз. — Чиуауа е на изток, а Лос Анджелис е някъде на северозапад оттук.
Той поклати глава пренебрежително и тръгна. Последвах го. Вървяхме мълчаливо през храсталака, който повече усещах, отколкото виждах, по някаква криволичеща, тясна пътечка. Тя се разшири, когато наближихме просторно сечище, оградено от ниски мескитови дървета. Силуетите на две къщи се забелязваха в мрака. В по-голямата имаше запалени светлини. Малката къща беше на известно разстояние от нея и беше тъмна.
Отидохме до голямата къща. Белезникави нощни пеперуди кръжаха около светлината, процеждаща се от прозорците.
— Трябва да те предупредя, че хората, с които ще се запознаеш, са малко странни — прошепна ми той. — Не казвай нищо. Остави ме аз да говоря.
— Винаги казвам, каквото искам — заявих аз. — И не обичам да ми казват как да се държа. Не съм дете. Освен това, обноските ми в обществото са безупречни. Можеш да си сигурен, че няма да те изложа.