— И какво означава „нагуал“?
— А, това вече е ужасно трудно да се обясни. Усмихна се подкупващо.
— Само Мариано Аурелиано или Изидоро Балтазар могат да го обяснят.
— Кой е Изидоро Балтазар? — попитах аз.
— Изидоро Балтазар е новият нагуал — отвърна той.
— Не ми казвайте повече, моля ви — рекох раздразнено аз.
Сложих ръка на челото си и отново седнах на кушетката.
— Обърквате ме, господин Флорес, а аз все още съм малко слаба.
Погледнах го умолително и попитах:
— Къде е Карлос?
— Чарли Спайдър в момента плете някакъв паешки сън — рече господин Флорес.
Той произнесе цялото изречение на своя отчетлив английски, след което доволно се изсмя, като че ли се наслаждаваше на някаква невероятно остроумна шега. После хвърли весел поглед към Мариано Аурелиано, който продължаваше да гледа втренчено стената, след това към мен, после пак към приятеля си. Изглежда долови нарастващото ми безпокойство, защото сви безпомощно рамене, вдигна примирено ръце и рече:
— Карлос, известен също като Изидоро Балтазар, отиде да посети…
— Той е заминал?!
Писъкът ми накара Мариано Аурелиано да извърне глава към мен. Бях по-шокирана от факта, че съм оставена сама с двамата старци, отколкото от това, че Карлос Кастанеда има още едно име и че е новият нагуал, каквото и да означаваше това.
Мариано Аурелиано стана от креслото, направи дълбок поклон и като протегна ръка да ми помогне да се задържа изправена, рече:
— Какво по-голямо щастие и награда за двама старци от това да те пазят, докато се събудиш от сънищата си?
Пленителната му усмивка и старомодна вежливост бяха неустоими. Моментално се отпуснах.
— Не мога да се сетя за нищо по-приятно — весело се съгласих аз и го оставих да ме поведе по коридора към ярко осветена трапезария и до овалната махагонова маса в дъното й.
След което той галантно ми издърпа стола, изчака да се настаня удобно и каза, че все още не е късно за вечеря и че сам ще отиде до кухнята да ми донесе нещо вкусно за ядене. Предложението ми да му помогна беше любезно отхвърлено.
Господин Флорес, вместо да върви до масата, се запремята на циганско колело през стаята, преценявайки разстоянието толкова точно, че се приземи само на няколко сантиметра от масата. С усмивка на уста той се настани до мен. По лицето му нямаше и следа от умора; дори не се беше задъхал.
— Макар да не признаваш, че си акробат, аз смятам, че ти и приятелите ти сте участници в някакъв магически спектакъл — казах аз.
Господин Флорес отскочи от стола си с пакостливо изражение на лицето.
— Абсолютно си права. Ние сме част от магически спектакъл! — възкликна той, като се пресегна към една от двете пръстени кани, поставени на дългия бюфет. Наля ми чаша горещ шоколад.
— Ако го комбинираш със сирене, става чудесно ядене — рече той и ми отряза парче сирене „Manchego“.
Комбинацията наистина беше превъзходна.
Искаше ми се допълнително, но той не ми предложи. Смятах, че само една чаша и то наполовина пълна, не е достатъчно. Винаги съм обичала шоколад и можех да изям огромни количества без да ми стане нещо. Бях сигурна, че ако се концентрирам върху желанието си да получа допълнително, той ще се почувства длъжен да ми налее още една чаша, без да е необходимо да го моля за това. Когато бях дете и страшно много исках нещо, този метод винаги успяваше.
Преглъщайки слюнката си, аз го наблюдавах как взема още две чаши и чинийки от високия китайски бюфет. Забелязах, че между кристалните чаши, порцелановите съдове и сребърните прибори на лавиците, имаше и една странна сбирка от глинени фигурки от времето преди испанското нашествие и пластмасови праисторически чудовища.
— Това е къщата на магьосниците — рече господин Флорес поверително, като че ли да обясни несъответствието в съдържанието на китайския бюфет.
— Жените на Мариано Аурелиано ли? — попитах аз дръзко.
Вместо да ми отговори, той ми направи знак да се обърна. Мариано Аурелиано стоеше точно зад мен.
— Същите — рече той весело, докато поставяше порцеланов супник на масата. — Същите магьосници, които приготвиха този вкусен обяд.
Използвайки сребърен черпак, той ми сипа една чиния и ме подкани да си сложа резенче лимон и авокадо.
Послушах го, след което на няколко глътки си свърших супата. Изядох няколко чинии, докато утоля глада си и се почувствам сита. Седяхме около масата дълго време. Супата ми се отрази невероятно успокояващо. Чувствах се добре. Нещо у мен, което обикновено биваше много наежено, сега беше изключено. Цялото ми същество, и тялото и духа, беше благодарно, че неми се налагаше да използвам енергия, за да се защитавам.