Кимайки с глава, като че ли мълчаливо потвърждаваше всяка една от мислите ми, Мариано Аурелиано ме наблюдаваше с проницателни, весели очи.
Тъкмо щях да се обърна към него като Хуан Матус, когато той, предугаждайки намерението ми, рече:
— Хуан Матус съм за Изидоро Балтазар. За теб аз съм нагуалът Мариано Аурелиано.
И като се усмихваше, той се наведе към мен и ми прошепна поверително:
— Човекът, който те докара тук, е новият нагуал, нагуалът Изидоро Балтазар. Това е името, което трябва да използваш, когато говориш с него или за него.
— В момента не си нито съвсем заспала, нито съвсем будна — продължи да обяснява Мариано Аурелиано, — така че ще можеш да разбереш и да запомниш всичко, което ти казваме.
И като видя, че се каня да го прекъсна, строго добави:
— И, още нещо, тази вечер няма да задаваш глупави въпроси.
Тръпки ме полазиха, но не толкова от тона му, колкото от някакъв вид сила, някаква острота, която излъчваше. Тя парализира езика ми; главата ми обаче, по своя собствена инициатива, кимна в знак на съгласие.
— Трябва да я провериш — напомни господин Флорес на приятеля си.
И, с определено зло пламъче в очите, добави:
— Или, още по-добре, остави ме аз да я проверя.
Мариано Аурелиано замълча; една дълга, целенасочена пауза, изпълнена с най-зловещи възможности, и ме изгледа критично, като че ли чертите ми можеха да му помогнат да разгадае някаква важна тайна.
Хипнотизирана от острия му, проницателен поглед, аз дори не мигах.
Той кимна дълбокомислено и господин Флорес ме попита с дълбок, тежък глас:
— Влюбена ли си в Изидоро Балтазар?
Проклета да съм, ако не казах „да“ с механичен, равнодушен глас.
Господин Флорес се приближи до мен, докато главите ни почти се докоснаха, и прошепна, сподавяйки смеха си:
— Наистина ли си лудо, лудо влюбена в него? Отново казах „да“ и двамата мъже избухнаха в неистов смях. Звукът от техния смях, който подскачаше из стаята като пинг-понг, най-после наруши подобното на транс състояние, в което бях. Аз се улових за звука и се измъкнах от магията.
— Какво, по дяволите, е това? — изкрещях аз с все сила, Стреснати, и двамата мъже скочиха от столовете си.
Погледнаха мен, после се спогледаха един друг и отново се запревиваха от смях. Колкото по-цветисто ги обиждах, толкова по-весело им ставаше. Имаше нещо толкова заразително в смеха им, че не ми оставаше друго, освен и аз да се ухиля глупаво.
Веднага след като всички се успокоихме, Мариано Аурелиано и господин Флорес ме засипаха с въпроси. Най-много ги интересуваше кога и как съм се запознала с Изидоро Балтазар. Всяка дребна, нелепа подробност им доставяше невероятна радост. Докато започнах да повтарям историята за четвърти или пети път, аз или я бях подобрила и разширила с всяко разказване, или си бях спомнила подробности, за които не бях си и помисляла, че мога да запомня.
— Изидоро Балтазар е видял в теб и в цялата ситуация — отсъди Мариано Аурелиано, когато най-сетне свърших разказа си. — Но все още не умее да вижда достатъчно добре. Дори не е схванал, че аз съм те пратил при него. Изгледа ме дяволито и се поправи:
— Всъщност не аз те изпратих при него, а духът. Духът ме избра за посредник и аз те издухах към него, когато беше най-силна, в разгара на твоето будно сънуване.
Говореше отпуснато, почти равнодушно; само очите му издаваха колко важно беше това, което казва.
— Може би твоята сила за будно сънуване е причината Изидоро Балтазар да не разбере коя си, макар да е виждал. Макар духът да му го е показал още първия път, когато те е видял. Светлинките в мъглата са най-красноречивия знак. Колко глупаво от негова страна да не види очевидното.
Той леко се подсмихна и аз кимнах в съгласие, без да знам с какво се съгласявам.
— Това идва да покаже, че да си магьосник не е кой знае какво — продължи той. — Изидоро Балтазар е магьосник. Виж, да си човек на познанието е друго нещо. За да го постигнат, на магьосниците понякога им се налага да чакат цял живот.
— Каква е разликата? — попитах аз.
— Човекът на познанието е водач — обясни той с тих, леко загадъчен глас. — Магьосниците имаме нужда от водачи, за да ни водят към непознатото и през него. Водачите се познават по делата. Водачите нямат цена на главите си, което ще рече, че не можеш да ги купиш, да ги подкупиш, да ги подмамиш или да ги заблудиш.
Той се намести по-удобно в стола си и продължи с това, че всички членове на групата му си били поставили за задача да проучат водачите през вековете, за да видят дали някой от тях отговаря на изискванията.
— Намерихте ли такива? — попитах аз.
— Няколко — призна той. — Тези, които намерихме, биха могли да бъдат нагуали.