Той постави показалец на устните ми и добави:
— Следователно, нагуалите са естествени водачи, хора, притежаващи огромна енергия, които стават магьосници, като прибавят още една точка в репертоара си: непознатото. И ако тези магьосници успеят да станат хора на познанието, тогава на практика техните възможности са безгранични.
— Могат ли жените… — той не ме остави да довърша.
— Жените, както ще разбереш един ден, могат да вършат безкрайно по-сложни неща от това — потвърди той.
— Имаше ли усещането, че Изидоро Балтазар ти напомня на някой твой познат или че си го срещала и преди? — намеси се господин Флорес.
— Ами… — започнах аз — с него се чувствах много свободно. Имах усещането, че съм го познавала цял живот. Може би ми е напомнял на някой забравен приятел от детството.
— Значи наистина не си спомняш да си го срещала преди? — вметна господин Флорес.
— В къщата на Есперанса ли имаш предвид? — попитах аз, като се чудех възможно ли е да съм го видяла в къщата на лечителката и да не си спомням.
Той поклати разочаровано глава. После, явно незаинтересуван повече от моя отговор, ме попита дали съм видяла някой да ни маха, докато сме пътували насам.
— Не — казах аз. — Не видях никой да ни маха.
— Пак си помисли — настоя той.
Казах на двамата мъже, че след Юма, вместо да тръгнем на изток към Ногалес по магистрала № 8, което беше най-логичният маршрут, Изидоро Балтазар се насочи на юг в Мексико, после на изток през Ел Гран Дизиерто, после пак на север в САЩ през Сонойта, до Ахо, щата Аризона, и отново в Мексико до Каборка, където обядвахме с много вкусен телешки език в зелен сос от чили.
— След като се качих в колата с пълен стомах, не обръщах много внимание на пътя — признах аз. — Знам, че минахме през Санта Ана и после отново се насочихме на север до Кананеа и после пак на юг. Доста заплетено беше.
— Не си ли спомняш да си видяла някого на пътя? — не отстъпваше господин Флорес. — Някой, който да ти маха?
Стиснах очи, опитвайки се да си представя някой, който ми маха. Но спомените ми от пътуването бяха истории, песни и физическо изтощение. И тогава, тъкмо когато щях да си отворя очите, ми се мярна образът на мъж. Казах им, че смътно си спомням някакъв млад мъж на изхода на едно от тези многобройни градчета, който, според мен, чакаше на автостоп.
— Може и да ни е махнал — казах аз, — но не съм сигурна.
И двамата мъже се разсмяха като деца, които едва се сдържат да не издадат някаква своя тайна.
— Изидоро Балтазар не е бил много сигурен дали ще ни намери — отбеляза весело Мариано Аурелиано. — Затова е следвал този странен маршрут. Следвал е воинската пътека, койотската диря.
— Защо да не е бил сигурен, че ще ви намери? — прекъснах го аз.
— Не е знаел дали ще ни намери, докато не е видял младия мъж да му маха — обясни Мариано Аурелиано. — Този млад мъж е часовой от другия свят. Неговото махане е било знак за вас, че можете да продължите нататък. Изидоро Балтазар е трябвало още тогава да разбере коя си всъщност, но той е като теб — изключително предпазлив, а когато не е предпазлив е изключително припрян и неспокоен.
Той спря за момент да даде време на думите да попият в съзнанието ми и добави многозначително:
— Да се луташ между тези две точки е най-сигурният начин да „изпуснеш влака“. Предпазливостта заслепява точно толкова, колкото и припряността.
— Не мога да схвана логиката на всичко това — измърморих уморено аз.
Мариано Аурелиано ме осветли:
— Винаги когато Изидоро Балтазар ни води гост, той трябва да види сигнала на часовоя, преди да продължи пътуването си.
— Веднъж беше взел едно момиче, в което беше влюбен — подсмихна се господин Флорес, притваряйки очи, като че ли унесен от собствения си спомен за момичето. — Високо, чернокосо момиче. Спортна фигура. Широки ходила. Хубаво лице. Няколко пъти обиколи Калифорнийския залив, но часовоят така и не го пусна да мине.
— Да не би да искаш да кажеш, че води тук приятелките си? — попитах аз с мрачно любопитство. — Колко ви е довел досега?
— Доста — рече господин Флорес искрено. — Но го е правел, разбира се, изцяло по своя инициатива. Твоят случай е друг. Ти не си му приятелка; ти просто се връщаш. Изидоро Балтазар едва не умря, като разбра колко е бил глупав да не забележи всичките знаци на духа. Той беше просто твоят шофьор. Ние те чакахме.
— Какво щеше да стане, ако часовоят не беше там? — попитах аз.
— Това, което винаги става, когато Изидоро Балтазар идва с компания — отвърна Мариано Аурелиано. — Нямаше да ни намери, защото не зависи от него да избира кого да доведе в света на магьосниците.