— Истинското магьосничество — вметна господин Флорес — не позволява човешка намеса.
— Но Мариано Аурелиано твърди, че ме е издухал към Изидоро Балтазар — побързах да изтъкна аз. — Нима това не е вмешателство?
— Аз съм нагуал — рече Мариано Аурелиано простичко. — Аз съм нагуалът Мариано Аурелиано и фактът, че съм нагуалът, ми дава възможност да манипулирам с възприятието.
Много внимателно го слушах какво казва, но си нямах ни най-малка представа какво има предвид под „манипулиране с възприятието“. От чиста нервност аз се пресегнах за последната сушена кайсия във фруктиерата.
— Ще ти стане лошо — рече господин Флорес. — Толкова си дребничка, а пък си толкова ненасит… ненагледна.
Мариано Аурелиано застана зад мен и така тупна гърба ми, че се задавих и изкашлях последната кайсия, която все още беше в устата ми.
8
От ТОЗИ МОМЕНТ НЕЩО ми се губи в последователността на събитията, както ги помня. Не знам какво се е случило след това. Може би съм заспала без да го осъзнавам или пък ударът, който Мариано Аурелиано упражни върху гърба ми, е бил толкова силен, че съм припаднала.
Когато отново се свестих, лежах върху някаква рогозка на пода. Отворих очи и веднага ме порази ярката светлина около мен. Изглежда стаята беше окъпана в слънчеви лъчи. Премигнах няколко пъти, като се чудех дали не се е случило нещо с очите ми; не можех да ги фокусирам.
— Господин Аурелиано! — извиках аз. — Нещо става с очите ми.
Опитах се да се изправя, но не можах.
До мен стоеше някой, но не беше нито Мариано Аурелиано, нито господин Флорес; беше някаква жена. Тя се бе надвесила над мен, препречвайки пътя на светлината, така да се каже. Черната й коса беше разпусната свободно по раменете й; имаше кръгло лице и внушителен бюст. Отново се опитах да стана. Тя не ме докосваше, но въпреки това знаех, че някакси ме държи легнала.
— Не го наричай господин Аурелиано — рече тя. — Нито пък Мариано. Това е доста непочтително от твоя страна. Наричай го „нагуал“, а когато говориш за него, го наричай „нагуалът Мариано Аурелиано“. Той обича да го наричат с пълното му име.
Гласът й беше мелодичен. Харесах я. Усетих прилив на сили. Исках да я попитам защо ми говори тези глупости, че съм била непочтителна. Бях чувала Делия и останалите да го наричат с всякакви галени имена и да се суетят около него, като че ли е любимата им кукла, И на него определено му харесваше. Но не можех да си спомня кога и къде съм била свидетел на това.
— Разбираш ли ме? — попита ме жената.
Исках да кажа „да“, но нямах глас. Опитах да си отворя устата и да кажа нещо, но напразно. Когато отново ме попита дали съм разбрала, можах само да кимна.
Тя ми подаде ръка да се изправя. Но още преди да ме докосне, аз вече бях на крака, като че ли желанието ми да се изправя беше заместило действителния контакт с ръката й и ме беше издърпало до изправено положение преди тя да го направи.
Изумена от случилото се, аз исках да я попитам как беше станало всичко това, но едва се държах на краката си. А що се отнася до говоренето, думите просто отказваха да излязат от устата ми.
Тя ме погали по косата няколко пъти. Очевидно напълно съзнаваше състоянието ми. Усмихна се мило и рече: ■ — Ти сънуваш.
Не я чух да го казва, но знаех, че думите й минаха направо от нейното съзнание в моето. Тя кимна и потвърди, че наистина чувам мислите й, както и тя моите. Увери ме, че е като плод на въображението ми и все пак може да действа с мен или върху мен.
— Сега внимавай! — нареди ми тя. — Аз не си мърдам устните и въпреки това ти говоря. Направи същото.
Устата й въобще не помръдна. Чудейки се дали бих усетила някакво движение на устните й, докато безмълвно изговаряше думите, аз протегнах ръка да докосна с пръсти устата й. Всъщност тя беше много хубава, но заплашителна. Хвана ръката ми и я допря до своите усмихващи се устни. Не усетих нищо.
— Как мога да говоря без да си движа устните? — помислих аз.
— Имаш дупка между краката — рече тя направо в съзнанието ми. — Насочи вниманието си към нея. „Котенцето“ говори.
Тази забележка дръпна някаква забавна струна в мен. Разсмях се така силно, че дъхът ми спря и отново ми причерня.
Жената ме разтърси да се събудя. Все още бях на същата рогозка на пода, но този път твърда възглавница подпираше гърба ми. Премигнах и се разкърших, след което поех дълбоко въздух и я погледнах. Тя седеше на пода до мен.
— По принцип не припадам често — казах аз и се изненадах, че мога да произнасям думите.
Звукът от собствения ми глас беше така успокояващ, че аз се разсмях силно и няколко пъти повторих същото изречение.