— Какви чувства към мен, Клара?
— Кой знае, детето ми? — рече замислено тя. После сви колене, обгърна ги с ръце и подпря брадичката си на тях. — Никога не съм имала такава дъщеря.
Както ми беше забавно, изведнъж пак ме обзеха опасения. Типично в мой стил, започнах да мисля и да преценявам какъв ли е скритият смисъл в думите на Клара. И точно рационалните ми размишления отново събудиха съмненията ми. Това не можеше да е сън. Бях будна; и бях твърде съсредоточена, за да е обратното.
Като се плъзнах надолу по възглавницата, подпираща гърба ми, аз притворих очи. Продължих да наблюдавам Клара през миглите си, като се чудех дали образът й бавно ще избледнее, както избледняват хората и сцените в сънищата. Но тя не избледня. Моментално се почувствах спокойна и уверена, че съм будна, а също и Клара.
— Не, не сме будни — възрази ми тя, отново натрапвайки се в мислите ми.
— Но аз мога да говоря — казах аз, за да докажа състоянието си на пълно съзнание.
— Голяма работа! — изсмя се тя. — Сега ще направя нещо, което ще те събуди, така че ще можеш да продължиш разговора вече действително будна.
Произнесе последната дума много внимателно, като я провлачи прекомерно.
— Чакай, чакай, Клара — примолих се аз. — Дай ми малко време да се адаптирам към всичко това.
Предпочитах моята несигурност пред това, което би могла да ми направи.
Глуха към молбата ми, Клара стана и се пресегна за каната с вода, оставена на една ниска масичка наблизо. Все още с усмивка на уста тя се надвеси над мен, като държеше каната над главата ми. Опитах да се изтърколя на една страна, но не бях способна да го направя. Тялото ми не ми се подчиняваше; като че ли беше залепено за рогозката. Преди действително да излее водата върху ми, аз усетих студени, леки пръски по лицето си. По-скоро студенината, отколкото мокротата породи едно извънредно странно усещане. Първо разми лицето на Клара, надвесено над мен, както вълничките изкривяват повърхността на водата; после студенината се концентрира в корема ми и ме издърпа навътре, както ръкав се обръща наопаки. Последната ми мисъл беше, че ще се удавя в кана вода. Тъмни петна започнаха да кръжат около мен, докато накрая всичко потъна в мрак.
Когато се свестих, вече не лежах на рогозката на пода, а на кушетката във всекидневната. Две жени седяха на края на кушетката и ме гледаха с широко отворени, любопитни очи. Флоринда — високата беловласа жена с дрезгав глас — седеше до мен и тананикаше със затворена уста стара приспивна песничка — или поне така ми се струваше — и галеше косата, лицето и ръцете ми с голяма нежност.
Нейното докосване и звукът от гласа й ме държаха легнала. Аз просто лежах, заковала немигащите си очи в нейните, сигурна, че сънувам един от моите ясни сънища, които винаги започваха като сънища и свършваха като кошмари. Флоринда ми говореше. Казваше ми да я погледна в очите. Думите й се движеха беззвучно като криле на пеперуда. Но това, което виждах в очите й, ме изпълни с познато чувство — подсъзнателния, неизказан ужас, който изпитвах при своите кошмари. Скочих и се втурнах право към вратата. Това беше машиналната, животинска реакция, която винаги имах при кошмар.
— Не се плаши, мила — рече високата жена, идвайки след мен. — Отпусни се. Ние всички сме тук, за да ти помогнем! Не е необходимо така да се разстройваш. Ще нараниш крехкото си тяло, като го подлагаш на излишен стрес.
Бях спряла до вратата, не защото тя ме беше убедила да остана, а защото не можех да отворя това проклето нещо. Френетично започнах да бутам и да дърпам вратата; тя не помръдна. Високата жена вече беше точно зад мен. Още повече се разтреперах. Тялото ми се тресеше така силно, че ме болеше, а сърцето ми биеше така ускорено и нестабилно, че усещах как ще се пръсне в гърдите ми.
— Нагуале! — извика високата жена, като се извърна през рамо. — Направи нещо. Тя ще умре от страх.
Не виждах на кого говори, но в отчаяното си търсене на изход да избягам, аз видях втора врата в дъното на стаята. Бях сигурна, че имам достатъчно енергия в себе си, за да се впусна към нея, но краката ми се огънаха. И, сякаш животът вече беше напуснал тялото ми, аз се свлякох на пода. Изпуснах последен дъх. Дългите ръце на жената се спуснаха върху мен като крилете на огромен орел. Тя ме взе в прегръдката си, долепи уста до моята и вдиша въздух в мен.
Бавно тялото ми се отпусна; сърцето ми отново заби нормално. Изпълни ме странно спокойствие, което бързо се превърна в диво вълнение. Не беше страх това, което ме разбушува, а дъхът й. Беше горещ; изгори гърлото ми, дробовете, корема, слабините ми, като стигна чак до ръцете и нозете ми. За миг знаех, че тази жена е също като мен, само че по-висока, каквато и аз бих искала да бъда. Почувствах такава любов към нея, че направих нещо изумително: целунах я страстно.