Усетих как устните й се разтеглят в усмивка. После отметна глава назад и се разсмя.
— Това котенце ме целуна — рече тя, като се обърна към останалите.
— Аз сънувам! — възкликнах аз и те всички се запревиваха от смях като деца.
Отначало не знаех какво да направя, освен също да се разсмея. След няколко мига обаче бях отново себе си — притеснена след една от своите импулсивни постъпки и ядосана, че са ме хванали. Високата жена ме прегърна.
— Аз съм Флоринда — рече тя, като ме взе в прегръдките си и ме залюля, като че ли бях бебе.
— Двете с теб сме еднакви — продължи тя. — Ти си нежна и крехка, каквато аз бих искала да бъда. Голям недостатък е да си висок. Никой не те люлее в прегръдките си. Аз съм метър и осемдесет.
— А аз съм метър и петдесет и седем — признах аз и двете се разсмяхме, защото се разбирахме идеално.
На мен малко не ми достигаше до „и седем“, но винаги го закръглях. Бях сигурна, че Флоринда пък е над метър и осемдесет, но и тя го закръгля, само че надолу. Целунах я по бузите и очите. Обичах я с една непонятна за мен любов; това беше чувство, неопетнено от съмнения, страх или очаквания. Това беше любовта, която човек изпитва в сънищата си.
Сякаш напълно съгласна с мен, Флоринда тихичко се подсмихна. Неуловимата светлина в очите й, призрачната белота на косата й бяха като забравен спомен. Сякаш съм я познавала цял живот. Хрумна ми, че децата, които харесват майките си, сигурно са изгубени деца. Синовната обич, съчетана с възхищение от физическите дадености на майката, трябва да води до една тотална любов — такава, каквато аз изпитвах към тази висока загадъчна жена.
Постави ме на земята.
— Това е Кармела — рече тя, като ме обърна към една красива черноока и чернокоса жена.
Тя имаше деликатни черти и гладка кожа, нежна и бледа като на човек, който не излиза много навън.
— Аз правя само лунни бани — прошепна тя в ухото ми, докато ме прегръщаше. — И ти трябва да постъпваш така. Твърде бяла си, за да се излагаш на слънце; съсипваш си кожата.
Повече от всичко друго, разпознах гласа й. Тя беше жената, която ми бе задавала всички онези директни, лични въпроси на пикника. Спомнях си я седнала; тогава ми се беше сторила дребна и крехка. За моя изненада, тя беше пет-шест сантиметра по-висока от мен. Силното й, мускулесто тяло ме караше да се чувствам едва ли не жалка в сравнение с нея.
Прегърнала ме през раменете, Флоринда ме насочи към втората жена, която седеше на кушетката, когато се събудих. Тя беше яка и висока, но не колкото Флоринда. Не можеше да се каже, че е красива — имаше прекалено силни черти за това — и все пак у нея имаше нещо впечатляващо, нещо доста привлекателно, включително мъха над горната й устна, който тя очевидно не си правеше труда да изскубва или изрусява. Усещах в нея някаква огромна сила, някаква възбуда, която беше напълно под контрол, но все пак я имаше.
— Това е Зойла — рече ми Флоринда.
Зойла не пожела нито да ми стисне ръката, нито да ме прегърне. Кармела се разсмя и каза вместо нея:
— Много се радвам да те видя отново.
Устните на Зойла се разтегнаха в очарователна усмивка, която разкри огромни, бели, равни зъби. Когато дългата й, слаба ръка, обсипана със скъпоценни пръстени, погали бузата ми, аз осъзнах, че тя беше жената, която бе изработила белгийската дантела, украсяваща покривката, на която бяхме седели на пикника.
Трите жени ме наобиколиха и ме накараха да седна на кушетката.
— Когато се срещнахме с теб за пръв път, ти сънуваше — рече Флоринда. — Така че, всъщност, нямахме време да се опознаем. Този път обаче си будна; затова — разкажи ни за себе си.
Щях да я прекъсна и да й кажа, че това е сън и че по време на пикника, независимо дали съм била будна или заспала, им бях казала всичко по-важно за себе си.
— Не, не. Грешиш — рече Флоринда, като че ли бях изказала мислите си на глас. — Сега си напълно будна. А това, което искаме да знаем, е какво си правила след последната ни среща. Разкажи ни най-вече за Изидоро Балтазар.
— Искате да кажете, че това не е сън? — попитах плахо.
— Не. Това не е сън — увери ме тя. — Допреди няколко минути сънува, но сега вече е различно.
— Аз не виждам разликата — изтъкнах аз.
— Това е защото си добър сънувач — обясни тя. — Кошмарите ти са истински; сама го каза.
Цялото ми тяло се стегна. А после, сякаш знаеше, че няма да издържи още един пристъп на страх, отново се отпусна. Остави се на момента. Повторих им това, което вече няколко пъти бях разказвала на Мариано Аурелиано и господин Флорес. Този път обаче си спомних подробности, които напълно бях пропуснала преди, като например двете страни на лицето на Изидоро Балтазар, двете едновременни настроения, ясно изразени в очите му. Лявото беше зловещо, заплашително; дясното — дружелюбно, открито.