Погледнах я изумено, след което избухнах в нервен, накъсан смях. Не смятах да упражнявам натиск върху каквото и да е.
Флоринда също се разсмя, сякаш наслаждавайки се на моето смущение.
— Ако не го направиш — заплаши ме тя, — ще трябва просто да накарам Кармела да го направи вместо теб.
Обърнах се към Кармела. С полуусмивка, готова да се превърне в смях, тя ме увери, че действително би натиснала влагалището ми вместо мен.
— Няма да е необходимо! — изкрещях аз. — Помня всичко!
И наистина си спомних. И не само това, което бе казал Мариано Аурелиано, но и другите събития. — Мариано Аурелиано…
— Клара ти каза да го наричаш нагуала Мариано Аурелиано — прекъсна ме насред изречението Кармела.
— Сънищата са врати към непознатото — рече Флоринда, като ме погали по главата. — Нагуалите водят чрез сънищата. А сънуването с цел е изкуството на магьосниците. Нагуалът Мариано Аурелиано ти помогна да влезеш в сънища, които всички ние сме сънували.
Премитах няколко пъти. Поклатих глава и се отпуснах назад върху възглавниците на кушетката, потресена от нелепостта на спомените си.
Спомнях си, че ги бях сънувала преди около година в Сонора; един сън, който ми се беше сторил безкраен. В него аз се запознах с Клара, Нелида и Хермелинда — другия тим, сънувачите. Те ми казаха, че тяхната водачка била Зулейка, но че все още не съм можела да я сънувам.
Когато споменът за този сън се изясни в съзнанието ми, изясни ми се също и че сред тези жени никоя не е нещо повече или нещо по-малко от останалите. Това, че във всяка група една от жените е водачка, не беше въпрос нито на сила, нито на престиж, нито на постижения, а просто на способности. Не знаех защо, но бях убедена, че за тях беше от значение единствено дълбоката обич, която изпитваха една към друга.
В този сън всички ми бяха казали, че Зулейка е моята учителка по сънуване. Това беше всичко, което си спомнях. Точно както ми беше казала Клара, трябваше да ги видя или да ги сънувам още веднъж, за да затвърдя знанието си за тях. Засега бяха само безплътни спомени.
Смътно чух Флоринда да казва, че след още няколко опита ще успявам много по-добре да се прехвърлям от спомените си за даден сън в самия сън и после в нормалното будно състояние.
Чух я да се подхилква, но вече не бях в стаята. Бях навън и вървях през храсталака. Вървях бавно по невидима пътечка, малко неспокойна, защото нямаше никаква светлина, никаква луна или звезди по небето.
Теглена от някаква невидима сила, аз пристъпих в широка стая. В нея беше тъмно, с изключение на нишките светлина, които се простираха от стена до стена и образуваха плетеница над лицата на хората, насядали в два кръга — вътрешен и външен. Светлината стана ярка, а после намаля, като че ли някой в кръга си играеше с електрическия ключ, като го включва и изключва.
Разпознах Мариано Аурелиано и Изидоро Балтазар, седнали с гръб един към друг в центъра на вътрешния кръг. Не ги познах толкова по лицата им, колкото по тяхната енергия. Не че тя беше по-ярка или различна от тази на останалите. Просто беше повече, беше масивна. Беше един великолепен, огромен къс неизчерпаем блясък.
Стаята се озари в бяло. Нещата ярко изпъкваха, всеки ръб или ъгъл бяха ясно очертани. Имаше такава яснота в тази стая, че всичко се открояваше и изпъкваше самостоятелно, особено тези нишки светлина, които бяха вързани за насядалите в кръг хора или пък излизаха от тях. Всичките хора бяха свързани посредством нишките светлина и изглеждаха сякаш бяха точките на окачване на гигантска паяжина Те всички общуваха без думи, посредством светлината. Бях притеглена към това безмълвно електрическо напрежение, докато аз също станах точка в тази паяжина от сияйност.
— Какво ще се случи? — попитах аз, вдигайки поглед към Флоринда.
Лежах изтегната на кушетката, като главата ми беше в скута й.
Тя не отговори; нито пък Кармела или Зойла, които седяха до нея със затворени очи. Повторих своя въпрос няколко пъти, но в отговор чувах единствено тихото дишане на трите жени. Бях сигурна, че са заспали и въпреки това усещах техните спокойни, проницателни очи върху себе си. Тъмнината и тишината се движеха из стаята като нещо живо, водейки със себе си ледено студен вятър и уханието на пустинята.
9
ТРЕПЕРЕЙКИ ОТ СТУД, аз се загърнах плътно в одеалото и седнах. Намирах се в чуждо легло, в чужда стая, чиято мебелировка се състоеше само от въпросното легло и една нощна масичка, и все пак всичко около мен излъчваше близост. Не можех да определя, обаче, защо всичко ми беше така добре познато. „Може би все още спя“, помислих си. „Как мога да съм сигурна, че това не е сън?“ Отново се отпуснах назад и потънах във възглавниците. Лежах с ръце под главата и оставих странните събития, които бях видяла и преживяла — полусън, полуспомен — да текат през съзнанието ми.