Всичко бе започнало, разбира се, преди една година, когато отидох с Делия Флорес в къщата на лечителката. По нейните думи, пикникът, в който бях участвала с всички останали там, е бил сън. Тогава й се изсмях и отхвърлих твърдението й като абсурдно.
Била е права, обаче. Сега знаех, че пикникът е бил сън. Не мой сън, а сън, сънуван от останалите, в който аз бях поканена; аз бях участващ гост. Грешката ми през цялото време бе била, че упорито се опитвах да го отрека, да го отхвърля като измислица, без да знам какво имам предвид под „измислица“. И по този начин бях успяла да дистанцирам това събитие от ума си така пълно, че просто никога не го съзнавах.
А е трябвало само да приема, че имаме една писта за сънища, един жлеб, по който минават единствено сънищата. Ако се бях настроила да си спомня съня, който имах в Сонора, именно като сън, а не нещо друго, щях да успея да задържа чудото на това, което се бе случило, докато сънят бе в процес на сънуване.
Колкото повече размишлявах за това и за всичко, което ми се случваше сега, толкова по-неспокойна се чувствах. Но най-много ме изненада фактът, че всъщност не ме беше страх от всички тези хора, които, макар отзивчиви и готови да помогнат, си бяха доста страшни в своята чудатост. И изведнъж ме осени прозрението, че не се страхувах от тях, защото ги познавах много добре. Доказателството за мен беше, че те самите бяха изказали странното и въпреки това успокояващо усещане, което имах, а именно — че се завръщам вкъщи.
Отхвърлих всички тези мисли в мига, в който ти формулирах, и искрено се зачудих дали пък не съм нещо психически неуравновесена и те да са намерили начин да съсредоточат усилията си върху това и съответно да го засилят. Съвсем сериозно и систематично, аз прехвърлих през съзнанието си родословното дърво на моето семейство, като се опитвах да си спомня всичко, което съм чувала за психически разстройства в рода ми.
Имаше една история за някакъв пра-пра-чичо по майчина линия, който с Библията в ръка проповядвал по уличните ъгли. После, и пра-дядо ми и дядо ми, при избухването на Първата и Втората световна война респективно, се самоубили, като разбрали, че за тях всичко е загубено. Една от бабите ми пък си пръснала черепа, като започнала да усеща, че е загубила своята красота и привлекателност.
Харесваше ми да вярвам, че, като примерна внучка, съм наследила стремежа си към самостоятелност от всички тези луди. Винаги съм смятала, че именно този стремеж към самостоятелност ме прави дръзка.
Тези нездрави мисли така ме напрегнаха, че скочих от леглото. С нервни, резки движения се освободих от одеалото. За мое най-голямо изумление се оказа, че съм облечена в плътна фланелена нощна риза. На краката имах дебели, тричетвърти вълнени чорапи, ръкавици на ръцете и жилетка на гърба.
— Сигурно съм болна — измърморих си аз слисана. — Иначе защо ще ми е студено, като съм така навлечена?
Обикновено спях гола, независимо от сезона.
Едва тогава забелязах слънчевата светлина в стаята; тя се процеждаше през дебел полуматов прозорец. Бях сигурна, че съм се събудила от светлината. И имах належаща нужда да намеря тоалетната. С обезпокоителната мисъл, че къщата сигурно няма вътрешна канализация, аз пристъпих към плъзгащата се врата в другия край на стаята, която беше отворена и, разбира се, беше на ватерклозет, в който имаше цукало с похлупак.
— По дяволите! Не мога да ходя в цукало! — изкрещях аз. Вратата се отвори и влезе Флоринда.
— Спокойно — рече тя, като ме прегърна. — Има външна тоалетна. Ватерклозетът е останка от миналото.
— Какво щастие, че вече е сутрин — изсмях се нервно аз. — Така никой няма да разбере, че съм твърде страхлива, за да ходя до тоалетната през нощта.
Флоринда ме изгледа странно, после отмести погледа си и накрая прошепна:
— Какво те кара да мислиш, че е сутрин?
— Слънцето ме събуди преди малко — казах аз, като се приближих до прозореца.
С недоумение се взрях в тъмнината отвън.
Лицето на Флоринда засия. Отначало се владееше, но после раменете й се разтресоха в смях, като посочи електрическата крушка на лампата зад леглото.
Бях взела ярката крушка за слънчева светлина.
— Кое те кара да си толкова сигурна, че си будна? — попита тя.
Извърнах се към нея и казах:
— Това, че страшно ми се ходи до тоалетна.
Тя ме хвана за ръката и рече:
— Ела да те заведа до външната тоалетна преди да си се опозорила тук.