Навън дворът се губеше в лека мъгла. Успявах да различа единствено някаква еднообразна маса от тъмни силуети. Стълбчета мъгла изпълваха цялото пространство, като ту разкриваха, ту скриваха непознати очертания на дървета и камъни. Не бяхме в къщата на магьосниците. В това поне бях сигурна.
Не чувах нищо друго, освен едно ритмично дишане. Не можех да кажа дали това беше дишането на нагуала Мариано Аурелиано или моето собствено. Звукът се разнесе из целия двор. Листата се разтрепераха от него, като че ли вятър беше преминал през клоните. Това треперене проникваше в тялото ми с всеки дъх, който поемах. От него така ми се замая главата, че стегнах прегръдката си, за да не изгубя съзнание. Преди да успея да му кажа как се чувствам, мъглата ме обгърна цялата и усетих как се разтварям в нищото.
— Подпри брадичката си на темето ми — чух да казва нагуалът Мариано Аурелиано.
Гласът му дойде сякаш много отдалеч. Думите му ме разтърсиха, тъй като съвсем бях забравила, че съм на гърба му.
— Каквото и да правиш, не ме пускай — добави той много настоятелно, като леко ме повдигна, така че главата ми да е над неговата.
— Какво толкова ще стане, ако те пусна? — попитах аз с глас, който издаваше нарастващото ми безпокойство. — Просто ще падна на земята, нали?
Гласът ми беше станал ужасно писклив. Мариано Аурелиано се изсмя тихо, но не отговори. Без да бърза, той тръгна нагоре-надолу из обширния двор с леки, плавни стъпки, сякаш едва ли не танцуваше. И тогава, за миг, имах ясното усещане, че се издигнахме във въздуха, станахме безтегловни. За един мимолетен миг почувствах, че действително пътуваме през мрака, след което усетих твърдата земя чрез тялото на Мариано Аурелиано. Дали мъглата се беше вдигнала или бяхме в друг двор, не можех да определя, но нещо се беше променило. Може би беше просто въздухът; беше по-тежък, по-труден за дишане.
Нямаше луна, и звездите бяха бледи, но въпреки това небето светеше, като че ли озарено от някаква далечна точка. Бавно, сякаш някой ги рисуваше във въздуха, се появиха очертанията на дърветата.
След около метър и половина Мариано Аурелиано изведнъж спря пред едно изключително високо и обрасло с храсти лаврово дърво. В подножието на дървото имаше група хора, може би дванайсет или четиринайсет на брой. Дългите листа, натежали от мъглата, закриваха лицата им.
Една странна зелена светлина, излъчваща се от дървото, придаваше неестествена живост на всеки от хората. Очите им, носовете им, ушите им, въобще всичките им черти, сияеха в тази зелена светлина и въпреки това не различавах нищо от лицата им. Не успях да позная никой от тях. Не можех дори да определя дали са мъже или жени; бяха просто хора.
— Какво правят те? — прошепнах аз в ухото на Мариано Аурелиано. — Кои са?
— Дръж си брадичката върху темето ми — изсъска той. Притиснах плътно брадичка до главата му, опасявайки се, че ако натисна твърде силно, цялото ми лице ще потъне в черепа му.
Като се надявах да позная някого по гласа, аз ги поздравих с „Добър вечер“.
Мимолетни усмивки се плъзнаха по устните им. Вместо да отвърнат на поздрава ми, те извърнаха лица. Някакъв странен звук се разнесе сред тях. Звук, който ги активира, защото и те, също като дървото, започнаха да светят. Но не със зелена светлина, а със златист блясък, който малко по малко се срастваше, докато накрая всички се сляха в едно голямо златисто кълбо, което просто висеше във въздуха под дървото.
После златистото кълбо се разпадна на късове сияйност. Като гигантски светулки, те се появяваха и изчезваха сред дърветата, сеейки светлина и сенки при своето движение.
— Запомни това сияние — измърмори Мариано Аурелиано. Гласът му отекна в главата ми. — Това е сиянието на surem.
Внезапен порив на вятъра разпръсна думите му. Вятърът беше жив; той сияеше на фона на тъмното небе. Духаше с невероятна сила, със странен, раздиращ звук. После вятърът се обърна срещу мен; бях сигурна, че иска да ме унищожи. Извиках от болка, когато един леденостуден порив смрази дробовете ми. По цялото ми тяло се разля студенина, докато почувствах как се вдървявам. Дали Мариано Аурелиано беше проговорил или вятърът, не мога да кажа. Вятърът забуча в ушите ми, заличавайки всичко около мен. После влезе в дробовете ми. Провираше се като нещо живо, настървено да погълне всяка клетка от тялото ми. Чувствах как се срутвам и знаех, че умирам. Но бученето спря. Тишината настъпи толкова внезапно, че я чух. Разсмях се на глас, благодарна, че съм все още жива.