10
ЛЕГЛОТО БЕШЕ ГОЛЯМО и удобно меко. Златисто сияние изпълваше стаята. Като се надявах да продължа този прекрасен миг още малко, аз затворих очи и се отпуснах в сънливо блаженство сред уханните ленени чаршафи и ухаещите на лавандула възглавници.
Усещах как всички мускули, всяка кост по тялото ми се изпълва с напрежение, когато си спомних събитията от нощта — разпокъсани фрагменти от някакъв ужасен сън. Нямаше никаква взаимосвързаност, никаква последователност в преживяното от мен в онези безкрайни часове. Бях се събуждала два пъти през нощта в различни легла, в различни стаи, дори в различни къщи.
И, като че ли имаха свой собствен живот, тези несвързани образи мигновено се натрупаха и разшириха в един лабиринт, който някакси успях да разбера наведнъж. Тоест, възприемах всички случки едновременно. Усещането, че тези образи излизат от черепа ми и се превръщат в огромна чудновата шапка беше толкова истинско, че аз скочих от леглото и се втурнах през стаята към тоалетката. Трикрилото огледало беше покрито с оризова хартия. Опитах се да отлющя единия ъгъл, но хартията се беше прилепила към огледалото като кожа. При вида на четката за коса със сребърна дръжка и също такъв гребен, шишенцата с парфюм и бурканчетата с кремове и друга козметика, поставени на тоалетката, малко се поуспокоих; аз също бих наредила шишенцата и бурканчетата по големина, в редица, като инструменти. Някакси знаех, че съм в стаята на Флоринда, в къщата на магьосниците; това знание ми върна усещането за равновесие.
Стаята на Флоринда беше огромна; леглото и тоалетката бяха единствените мебели в нея. Те стояха в противоположни ъгли, на разстояние от стените и под ъгъл, така че пространството зад тях имаше формата на триъгълник. Дълго размишлявах над тази подредба на леглото и тоалетката, но не можах да си обясня дали е в съответствие с някакъв езотеричен дизайн, чието значение ми убягваше, или е просто резултат от естетическа приумица на Флоринда.
Любопитна да узная накъде водят трите врати в стаята, аз ги проверих всичките. Първата беше заключена отвън. Втората водеше към малък, правоъгълен, отвсякъде заобиколен със стени, вътрешен двор. Озадачена, аз се загледах в небето, докато най-после ме осени мисълта, че не е сутрин, както бях приела като се събудих, а късен следобед. Не ме притесни фактът, че съм спала цял ден; напротив — бях въодушевена. Убедена, че безсънието е едва ли не болестно състояние при мен, аз винаги се радвах, когато успявах да поспя по-дълго.
Третата врата водеше към коридора. Нетърпелива да открия Изидоро Балтазар, аз се отправих към всекидневната; беше празна. Имаше нещо неприветливо в изрядно подредените мебели. По нищо не личеше, че на кушетката и столовете предната вечер са седели хора. Дори възглавниците бяха изправени, като че ли в стойка „мирно“.
Трапезарията, от другата страна на коридора, изглеждаше също толкова изоставена, също толкова аскетична. Нито един стол не беше разместен. Нямаше нито трошица, нито петънце по полираната повърхност на махагоновата маса — нищо, което да издава, че снощи бях вечеряла там с нагуала Мариано Аурелиано и господин Флорес.
В кухнята, отделена от трапезарията чрез сводест вестибюл и тесен коридор, намерих кана, наполовина пълна с онази шоколадова напитка, която така ми беше харесала, и чиния с няколко сладки царевични питки. Бях твърде гладна, за да си правя труда да ги претоплям.
Налях си една чаша от гъстата шоколадова напитка и изядох три от царевичните питки.
С пълнеж от ананас, стафиди и счукани бадеми, те бяха много вкусни.
Не можех да приема, че са ме оставили сама в къщата. И въпреки това, тишината и спокойствието около мен бяха осезателни. Това не беше приятният покой, който човек усеща, когато хората наоколо съзнателно пазят тишина, а по-скоро беше потискащото безмълвие на изоставено място. При мисълта, че е възможно действително да са ме изоставили там, сладката питка ми преседна на гърлото.
Докато се връщах към стаята на Флоринда, аз се спирах пред всяка врата, покрай която минавах.
— Има ли някой тук? — извиквах и почуквах няколко пъти.
Никъде не получих отговор.
Тъкмо щях да изляза навън, когато ясно чух някой да пита:
— Кой вика?
Гласът беше плътен и груб, но не можех да кажа дали беше на мъж или жена. Не можех да определя дори от коя посока беше дошъл, да не говорим, от коя стая.
Върнах се няколко крачки назад и отново извиках с пълен глас „Има ли някой тук?“ Като стигнах другия край на коридора се поколебах за миг пред една затворена врата. После завъртях валчестата дръжка, безшумно я отворих, колкото да мина, и се проврях вътре с рамото напред.