Тих стържещ звук сложи край на тревожните ми мисли. Следвайки този определено загадъчен шум, аз тръгнах на пръсти по коридора, по-далеч от спалните, към другия край на къщата. Стържещият звук идваше от една стая зад кухнята. Припълзях тихо, но звукът замря в мига, в който долепих ухо до вратата. И отново се възобнови, веднага щом се отдръпнах. Озадачена, аз още веднъж долепих ухо до вратата и звукът веднага спря.
Няколко пъти се дръпвах и се доближавах и стържещият звук, сякаш зависеше от действията ми, или започваше, или спираше.
Решена да разбера кой се крие там — или още по-лошо, кой нарочно се опитва да ме сплаши — аз хванах дръжката. След като не успях да отворя вратата, аз си поиграх още малко с дръжката, докато накрая разбера, че вратата е заключена и че ключът е оставен в ключалката.
Мисълта, че в стаята може да е затворен опасен човек ме осени едва когато бях вече вътре. Потискащ полумрак беше полепнал по тежките дръпнати завеси като нещо живо, което примамваше сенките от цялата къта към тази огромна стая. Светлината стана още по-мъжделива; сенките се сгъстиха около това, което приличаше на захвърлени, изоставени мебели и странни на вид, малки и огромни фигури, направени от дърво и метал.
Същият стържещ звук, който ме беше довел в стаята, наруши тишината. Като диви котки сенките забродиха из стаята, сякаш търсеха плячка. Смразена от ужас, аз наблюдавах завесата; тя пулсираше и дишаше подобно чудовище от моите кошмари.
Изведнъж звукът и движението спряха; неподвижната тишина беше дори още по-страшна. Обърнах се да си тръгна и пулсиращият, стържещ звук започна отново. Решително, аз прекосих стаята и дръпнах завесата. Изсмях се на глас, като видях счупения прозорец на двойната врата. Вятърът бе духал завесата ту напред, ту назад през нащърбения отвор.
Слабата светлина на късния следобед, която проникна през полуоткрехнатата завеса, размести сенките в стаята и разкри овално огледало на стената, полузакрито от една от странните метални фигури. Аз се промъкнах между скулптурата и стената и жадно се загледах в старото венецианско огледало; то беше зацапано и замъглено от годините и изкривяваше образа ми така гротескно, че аз побягнах от стаята.
Излязох извън къщата през задната врата. Широкото сечище зад нея беше пусто. Небето беше все още светло, но високите плодни дървета, които ограждаха имота, вече бяха с цвета на здрача. Ято гарвани прелетя над главата ми; техните черни, пляскащи криле угасиха светлината в небето и нощта бързо се спусна в двора.
Обзета от чувство на пълно безсилие и отчаяние, аз седнах на земята и се разплаках. Колкото по-силно плачех, толкова повече ми олекваше, че се жалвам на висок глас.
Шум от гребло ме извади от състоянието ми на самосъжаление. Вдигнах поглед и видях дребна фигура на човек, който събираше листа на камарка в задната част на сечището.
— Есперанса! — извиках аз и се втурнах към нея, но внезапно спрях, като разбрах, че това не е тя, а някакъв мъж. — Извинете — измънках аз. — Припознах се.
Протегнах ръка и се представих. Опитвах се да не го зяпам в лицето, но не можех; не бях съвсем сигурна, че това не е Есперанса, преоблечена като мъж.
Той пое ръката ми, като я стисна леко, и рече:
— Аз съм пазачът.
Не ми каза името си.
Ръката му беше крехка като крило на птица. Беше слаб и имаше вид на старец. Лицето му също имаше птичи черти — с орлов нос и проницателни очи. Бялата му коса беше мека и пухкава. Не само крехката фигура и птичите черти ми напомняха на Есперанса, но също и набръчканото безизразно лице, очите — проницателни и ясни като на дете, и зъбите — малки, квадратни и много бели.
— Знаете ли къде е Флоринда? — попитах аз. Той поклати глава и аз добавих:
— А да знаете останалите къде са?
Той дълго мълча, а после, сякаш нищо не бях го питала, повтори, че е пазачът.
— Аз се грижа за всичко — рече той.
— Нима? — попитах аз недоверчиво.
Беше толкова дребен и крехък, че едва ли можеше да се грижи дори за себе си.
— Аз се грижа за всичко — повтори той, като се усмихна мило, сякаш така можеше да разсее съмненията ми.
Понечи да каже още нещо, но вместо това замислено прехапа долната си устна за миг, а после се обърна и продължи да събира листа на малка купчинка с точни, сръчни и бързи движения.
— Къде са всички? — попитах аз.