Като обгърна с ръце дръжката на греблото и подпря брадичка върху тях, той ме погледна разсеяно. После, усмихвайки се глупаво, се огледа около себе си, сякаш всеки момент някой можеше да се появи иззад плодните дървета.
Като въздъхнах шумно и с раздразнение, аз се обърнах да си вървя.
Той се прокашля и с треперещ, дрезгав от възрастта глас, каза:
— Старият нагуал отведе Изидоро Балтазар в планините. Не гледаше към мен; очите му бяха фокусирани някъде в далечината.
— Ще се върнат след няколко дни.
— Дни ли?! — изпищях аз възмутено. — Сигурен ли си, че си ги чул правилно?
Потресена, че най-лошите ми опасения се бяха сбъднали, аз успях само да измърморя:
— Как е могъл да ме изостави тук съвсем сама?
— Тръгнаха снощи — рече старецът, като прибра едно листо, което вятърът беше отнесъл от камарката пред него.
— Не е възможно — възразих му енергично аз. — Та ние пристигнахме снощи. Късно снощи — подчертах аз.
Безразличен към грубия ми тон и въобще към присъствието ми, старецът запали купчинката листа пред себе си.
— Изидоро Балтазар не остави ли някакво съобщение за мен? — попитах аз, като клекнах до него. — Не ми ли остави някаква бележка или нещо такова?
Идеше ми да крещя, но не знам защо не смеех. Някаква загадъчна черта от външността на стареца ме възпираше. Мисълта, че той е предрешената Есперанса, продължаваше да ме гложди.
— Есперанса замина ли с тях в планините? — попитах аз. Гласът ми трепереше, защото изведнъж бях обхваната от непреодолимото желание да се разсмея. Освен да си смъкне панталоните и да ми покаже члена си, нямаше друг начин да ме убеди, че действително е мъж.
— Есперанса е в къщата — измънка той, като цялото му внимание беше насочено към купчинката горящи листа. — Тя е в къщата, заедно с останалите.
— Не ставай смешен; тя не е в къщата — възразих му грубо аз. — Никой няма в къщата. Търсих ги цял следобяд. Проверих всички стаи.
— Тя е в малката къща — повтори старецът упорито, като ме гледаше така напрегнато, както беше гледал и горящите листа.
От подигравателно-злобното огънче в очите му ми идеше да го ударя.
— Каква малка…
Гласът ми замря, като си спомних другата къща — тази, която бях видяла на идване. Мисълта за това място ми костваше силна физическа болка.
— Можеше веднага да ми кажеш, че Есперанса е в малката къща — укорих го сърдито аз.
Огледах се изпод вежди наоколо, но не видях къщата. Високите дървета и стената я скриваха от поглед.
— Отивам да видя дали Есперанса е там, където твърдиш — казах аз като станах.
Старецът също се изправи и като се обърна към най-близкото дърво взе газената лампа и зебловия чувал, които висяха окачени на един нисък клон.
— Опасявам се, че не мога да те оставя да отидеш там сама — рече той.
— Защо пък не? — наежих се аз. — Може би не знаеш, но аз съм гостенка на Флоринда. И снощи вече ме водиха в малката къща.
Спрях за миг, после добавих за по-голяма убедителност:
— Бях там със сигурност.
Той ме слушаше внимателно, но по лицето му се четеше съмнение.
— До там не се стига лесно — предупреди ме накрая. — Трябва да подготвя пътеката за теб. Трябва…
Изглежда се хвана, че ще изкаже мисъл, която не искаше. Сви рамене, после повтори, че трябвало да подготви пътеката за мен.
— Какво толкова има да се подготвя? — попитах раздразнено аз. — Трябва да проправяш път през храстите ли?
— Аз съм пазачът. Аз подготвям пътеката — повтори упорито той и седна на земята да запали газената лампа.
Пламъчето й първо трепна колебливо, след което загоря стабилно. Чертите му изглеждаха почти безплътни, гладки, като че ли светлината беше заличила следите на времето.
— Веднага щом свърша да горя тези листа, лично ще те заведа там — рече той.
— Ще ти помогна — предложих аз.
Очевидно човечецът беше изкуфял и трябваше да му се угажда. Вървях след него из сечището и му помагах да трупа листата на камарки, които той незабавно гореше. А след като пепелта изстинеше, веднага я пъхаше в зебловия чувал. Той беше подплатен отвътре с найлон. И именно тази подробност — найлоновата подплата — извика у мен един полузабравен Детски спомен.
Докато събирахме купчинките пепел в чувала, аз му разказах как като дете живеехме в едно село близо до Каракас и често се будех от шума на гребло. Измъквах се от леглото, минавах на пръсти по коридора, покрай спалните на родителите и братята ми, и отивах до салона, който гледаше към пазарния площад. Като внимавах пантите да не изскърцат, аз отварях дървените капаци на прозорците и се промушвах през железните решетки. Старецът, който се грижеше за чистотата на площада, винаги биваше там и ми се усмихваше с беззъбата си уста, след което двамата заедно събирахме падналите през нощта листа на малки купчинки — всички други отпадъци се изхвърляха в контейнери за смет. Изгаряхме купчинките и след като пепелта изстинеше, я събирахме в зеблов чувал с копринена подплата. Старецът твърдеше, че водните феи, които живеели в един свещен поток в близките планини, превръщали пепелта в златен прах.