Последвах го и се озовах в тесен вестибюл. Той остави газената лампа на ниска масичка. После, без да каже нито дума или да погледне назад, отвори една врата в другия край и потъна в мрака.
Водена от някакъв смътен спомен, аз пристъпих в полумрачната стая и отидох направо до рогозката на пода. В съзнанието ми вече нямаше никакво съмнение, че съм била тук предната нощ и че съм спала на същата тази рогозка. Това, за което не бях толкова сигурна обаче, беше как съм стигнала до тази стая. Че Мариано Аурелиано ме беше носил на гръб през храстите, ясно си спомнях. Бях сигурна също и за това, че се бях събудила в тази стая — преди старият нагуал да ме носи на гръб — и Клара седеше до мен на рогозката.
Убедена, че съвсем скоро всичко ще ми бъде обяснено, аз седнах на рогозката. Пламъчето в газената лампа трепка няколко пъти и угасна. По-скоро усетих, отколкото видях, неща и хора да се движат около мен. Чух шепот от гласове, някакви неясни звуци, идващи отвсякъде. От всички тях успях да различа познато шумолене на поли и тих кикот.
— Есперанса? — прошепнах аз. — О, господи! Толкова се радвам да те видя.
Макар че именно нея очаквах да видя, се изненадах, когато тя седна до мен на рогозката. Плахо я докоснах по ръката.
— Аз съм — увери ме тя.
Едва след като чух гласа й се уверих, че това действително е Есперанса, а не пазачът, който е сменил ризата и панталоните с шумоляща фуста и бяла рокля. А когато усетих и успокояващото докосване на ръката й по лицето ми, напълно забравих за пазача. • — Как се озовах тук? — попитах аз.
— Пазачът те доведе — разсмя се тя. — Забрави ли?
Тя се обърна към ниската масичка и отново запали газената лампа.
— Имах предвид миналата нощ — поясних аз. — Знам, че съм била Тук. Събудих се на тази рогозка. Клара беше при мен. А после дойде Флоринда и другите жени…
Гласът ми замря, като си спомних, че след това се бях събудила във всекидневната на другата къща, а след това и в легло. Поклатих глава, като че ли това би могло да въведе някакъв ред в спомените ми. Отчаяно погледнах Есперанса с надеждата, че ще попълни празнотите. Казах й колко ми е трудно да си спомня събитията, от нощта в тяхната последователност.
— Не би трябвало да имаш никакви проблеми — рече тя. — Влез в пистата на сънищата; сега ти сънуваш будна.
— Искаш да кажеш, че сега, в този момент, съм заспала? — попитах подигравателно аз.
Наведох се към нея и добавих:
— И ти ли си заспала?
— Не сме заспали — повтори тя, като изговаряше внимателно всяка дума. — Ние с теб сънуваме будни.
Разпери безпомощно ръце и добави:
— Миналата година ти казах какво да правиш. Помниш ли?
Внезапно ми хрумна спасителна мисъл, като че ли някой току-що я беше прошепнал в ухото ми: когато се съмняваш дали сънуваш или не, трябва да разделиш двете писти — пистата за ежедневните дела и пистата за сънищата, тъй като всяка от тях борави с различно състояние на съзнанието. Почувствах се въодушевена, защото знаех, че първо трябва да проверя пистата на сънищата; ако ситуацията не пасва на гази писта, значи не сънувам.
Въодушевлението ми бързо изчезна, когато се опитах да проверя пистата за сънища. Нямах ни най-малко понятие как да започна, нито пък какво представлява тази писта изобщо. А най-лошото — не можех да си спомня кой ми беше казал за нея.
— Аз ти казах — рече Есперанса точно зад гърба ми. — Ти доста попътува в царството на сънищата. Почти си спомни какво ти казах миналата година, в деня след пикника. Тогава ти казах, че когато се съмняваш дали сънуваш или си будна, трябва да провериш пистата, където се движат сънищата, — в смисъл съзнанието, което ползваме в сънищата, — като опипаш това, с което си в контакт. Ако сънуваш, усещането се връща при теб като ехо. Ако не се върне, значи не сънуваш.
С усмивка на уста, тя ме ощипа по бедрото и рече:
— Опитай върху рогозката, на която лежиш. Опипай я с дупето си; ако усещането се върне, значи сънуваш.
Никакво усещане не се върна в схванатите ми задни части. Всъщност, цялата бях така схваната, че въобще не усещах рогозката. Струваше ми се, че лежа направо на грубите плочки на пода.
Обзе ме силното желание да й изтъкна, че би трябвало да бъде обратното: ако усещането се върне, значи си буден; но навреме се спрях, защото знаех, без никакво съмнение, че това, което тя имаше предвид под „усещането се връща при нас“ нямаше нищо общо с популярното, общоприето разбиране за това какво е усещане. Разликата между състоянието да си буден и да сънуваш буден все още ми убягваше, но въпреки това бях сигурна, че значението й нямаше нищо общо с нашия обичаен начин на разбиране на съзнанието.