Когато Есперанса внезапно стана от рогозката и си свали блузата, аз ахнах на глас, след което забих поглед в земята, докато възбудата по лицето и врата ми се уталожи. — Погледни ме! — настоя припряно тя. Очите й бяха ясни; бузите й пламтяха. Беше чисто гола. Тялото й беше крехко и въпреки това изглеждаше по-едро и по-силно, отколкото с дрехи. Гърдите й бяха налети и стегнати.
— Пипни ги! — нареди тя с тих, подканващ тон.
Думите й отекнаха из стаята като безплътен звук, като хипнотизиращ ритъм, който се разрасна до едно туптене във въздуха, едно пулсиране, което по-скоро се усещаше, отколкото чуваше и което малко по малко се сви и учести, докато започна да бие бързо и силно като ритъма на собственото ми сърце.
После единственото, което чувах и усещах, беше смехът на Есперанса.
— Случайно пазачът да се крие някъде тук? — попитах аз, когато си възвърнах способността да говоря.
Изведнъж ме обзеха подозрения и чувство на вина, че бях толкова дръзка.
— Надявам се, не! — извика тя така смутено, че аз се разсмях.
— Къде е той? — попитах аз.
Тя широко разтвори очи, след което се ухили, сякаш щеше да се разсмее. Но изтри радостта от лицето си и със сериозен тон каза, че пазачът бил някъде из имота и че се грижел и за двете къщи, но не ходел да шпионира никого.
— Той наистина ли е пазач? — попитах аз, като се опитах да прозвучи скептично. — Не искам да го подценявам, но ми изглежда като човек, неспособен да се грижи за каквото и да било.
Есперанса се подсмихна и каза, че крехкостта му била измамна.
— Много е способен — увери ме тя. — Трябва да внимаваш с него, той харесва млади момичета, особено блондинки.
После се наведе по — близо, като че ли се опасяваше да не я чуят, и прошепна в ухото ми:
— Пусна ли ти ръка?
— За бога, не! — защитих го аз. — Той беше изключително любезен и отзивчив.
Гласът ми заглъхна в шепот и вниманието ми започна странно да блуждае по мебелите в стаята, които не можех да видя, защото ниският пламък на лампата хвърляше повече сенки, отколкото светлина.
Когато най-накрая успях отново да съсредоточа вниманието си върху Есперанса, вече не ме интересуваше пазачът. С настоятелност, от която не можех да се отърся, мислех единствено за това защо Изидоро Балтазар е тръгнал за планините без да ми се обади, без да ми остави бележка.
— Защо ще ме изостави така? — попитах аз, като се обърнах към Есперанса. — Все трябва да е казал на някого кога ще се върне.
И като видях многозначителната й усмивка, добавих войнствено:
— Сигурна съм, че ти знаеш какво става тук.
— Не знам — настоя тя, явно неспособна да ми влезе в положението. — Не се занимавам с такива неща. А и ти не би трябвало. Изидоро Балтазар го няма и това е всичко. Ще се върне след няколко дни, а може би след няколко седмици. Кой знае? Всичко зависи от това какво ще се случи в планините.
— Зависи ли?! — изпищях аз.
Липсата на съчувствие и разбиране от нейна страна ми се стори чудовищна.
— Ами аз? — позаинтересувах се аз. — Аз не мога да остана тук седмици.
— Защо не? — попита Есперанса невинно.
Изгледах я, като че ли е малоумна, след което на един дъх занареждах, че нямам какво да нося, нямам какво да правя там. Оплакванията ми нямаха край; те бълваха от мен докато се изтощих.
— Просто трябва да си отида вкъщи, да бъда в нормалната си среда — завърших аз.
Усетих неминуемите сълзи и направих всичко възможно да ги спра.
— Нормална ли? — повтори Есперанса, като изговори думата бавно, сякаш я вкусваше. — Можеш да си тръгнеш когато пожелаеш. Никой не те задържа на сила. Лесно ще се уреди някой да те отведе до границата, откъдето можеш да хванеш автобус за Лос Анджелис.
Кимнах, тъй като не смеех да проговоря. И това не исках. Всъщност, не знаех какво искам, но мисълта да си тръгна беше непоносима. Някакси знаех, че ако си отида, никога вече нямаше да открия тези хора отново, нито дори Изидоро Балтазар в Лос Анджелис. Разплаках се неудържимо. Не можех да го изразя с думи, но мисълта за един пуст живот, за едно пусто бъдеще без тези хора, беше непоносима за мен.
Не сьм забелязала кога Есперанса е излязла от стаята и кога пак се е върнала. Въобще, не бих забелязвала нищо, ако не беше ароматът на горещо какао, който се разнасяше под носа ми.
— Ще се почувстваш по-добре, ако хапнеш малко — увери ме тя и постави един поднос в скута ми.
След което, усмихвайки се бавно и мило, тя седна до мен и ми довери, че какаото разсейва тъгата по-добре от всичко друго.