Бях напълно съгласна с нея. Отпих колебливо няколко глътки и изядох две-три от намазаните с масло, завити на руло царевични питки. Казах й, че макар да не познавам нея и приятелите й, не можех да си представя да не ги видя отново. Признах й, че когато съм с нея и групата й, изпитвам някаква свобода и благоразположение на духа, които не съм чувствала никъде преди. Това е странно усещане, обясних й аз, отчасти физическо, отчасти психологическо и абсолютно неподдаващо се на анализ. Можех да го опиша единствено като усещане за блаженство или пък увереност, че най-после съм си намерила мястото под слънцето.
Есперанса знаеше точно какво се опитвам да изразя.
Тя каза, че човек и за кратко време да влезе в света на магьосниците, се пристрастява. От значение била не продължителността на престоя, подчерта тя, а интензивността на срещите.
— А твоите срещи бяха много интензивни — завърши тя.
— Така ли? — попитах аз.
Есперанса повдигна вежди искрено изненадана, след което потри брадичка театрално, сякаш размишляваше върху неразрешим проблем. След дълго мълчание най-сетне рече:
— Ще ти олекне, когато напълно осъзнаеш, че няма връщане към стария ти начин на живот.
Гласът й, макар тих, беше изключително властен. Очите й задържаха погледа ми за миг и в този момент разбрах какво значеха думите й.
— За мен вече нищо няма да е същото — казах тихо аз. Есперанса кимна.
— Ти ще се върнеш към света, но не към твоя свят, не към стария си живот — рече тя, като стана рязко от рогозката с характерната за дребните хора величественост.
Запъти се бързо към вратата, но внезапно спря.
— Невероятно вълнуващо е да вършиш нещо без да знаеш защо го правиш — рече тя, като се извърна към мен. — А още по-вълнуващо е да се захванеш с нещо без да знаеш какъв ще е крайният резултат.
Въобще не бях съгласна с нея.
— Аз трябва да знам какво върша — заявих аз. — И трябва да знам с какво се захващам.
Тя въздъхна, разпервайки ръце в комично неодобрение и рече:
— Свободата плаши.
Каза го остро и преди да успея да отвърна, меко добави:
— Свободата изисква спонтанни действия. Представа си нямаш какво е да се самозабравиш и да се оставиш на спонтанността…
— Всичко, което върша, е спонтанно — прекъснах я аз. — Защо, мислиш, съм тук? Смяташ ли, че съм се замислила кой знае колко дали да дойда или не?
Тя се върна до рогозката и дълго ме гледа, застанала права до мен, преди да каже:
— Разбира се, че не си се замислила. Но твоите спонтанни действия се дължат по-скоро на безразсъдство, отколкото на самозабравяне.
Тропна с крак, за да ми покаже, че не е необходимо да я прекъсвам.
— Истинското спонтанно действие е действие, при което се самозабравяш напълно, но само след дълбок размисъл — продължи тя. — Действие, при което са взети под внимание всички плюсове и минуси и съответно отхвърлени, тъй като не очакваш нищо, не съжаляваш за нищо. С такива действия магьосниците повикват свободата.
— Аз не съм магьосница — измънках под носа си аз, като я хванах за полата, за да не си тръгне.
Но тя ясно ми даде да разбера, че не възнамерява да продължим разговора.
Последвах я навън, през сечището до пътеката, която водеше към другата къща.
Както пазачът, тя също ме предупреди да не се отклонявам от линията пепел.
— В противен случай — рече тя — ще паднеш в пропастта.
— Пропаст ли? — повторих несигурно аз, като огледах гъстите тъмни храсти, които се простираха от двете ни страни.
Появи се лек ветрец. Гласове и шепот се надигнаха откъм тъмните сенки. Инстинктивно се хванах за полата на Есперанса.
— Чуваш ли ги? — попита тя, като се извърна с лице към мен.
— Кого трябва да чуя? — измърморих дрезгаво аз. Есперанса се приближи до мен и сякаш страхувайки се да не ни чуят, ми прошепна в ухото:
— Surem от другото време; те използват вятъра, за да се скитат из пустинята, вечно будни.
— Искаш да кажеш духове ли? — попитах аз.
— Духове няма — рече тя категорично и отново тръгна. Внимателно стъпвах върху линията от пепел и пуснах полата й едва когато тя внезапно спря насред вътрешния двор на голямата къща. Поколеба се за миг, сякаш се двоумеше в коя част на къщата да ме отведе. После тръгна нагоре-надолу по различните коридори, докато накрая влязохме в огромна стая, която ми беше убягнала при огледа на къщата. Край стените бяха наредени книги чак до тавана. В единия край на стаята имаше стабилна, дълга, дървена маса, а в другия висеше бял, ръчно тъкан хамак.
— Каква прекрасна стая! — възкликнах аз. — Чия е?
— Твоя — предложи великодушно Есперанса.