— Поуката от цялата тази история е, че в света на магьосниците човек трябва да се освободи от своето его, защото в противен случай то е като завеса за нас, тъй като в този свят не е възможно обикновени хора като нас да предугадят каквото и да е.
И като видя, че хлипам, той ме отдалечи от себе си на една ръка разстояние и тревожно ме погледна:
— Какво има, нибелунга?
— Нищо — усмихнах се аз, докато бършех сълзите си. — Не разполагам с абстрактен ум, който да се притеснява за света на абстрактните истории — добавих аз цинично и с възможно най-твърд тон. — Мен ме интересува „тук“ и „сега“. Представа си нямаш какво преживях в тази къща.
— Разбира се, че имам — троснато отвърна той с преднамерена грубост. — Аз съм изложен на същото от години.
Изгледа ме проницателно и попита:
— Това, което искам да знам, е защо не ми каза, че вече си била с тях?
— Щях да ти кажа, но после реших, че не е толкова важно — смутолевих аз объркано.
След което гласът ми придоби някаква твърдост и стабилност, докато думите неволно излизаха от мен:
— Оказва се, че срещата ми с тях е единственото важно нещо, което съм направила в живота си.
За да прикрия своята изненада, аз веднага започнах да се оплаквам, че са ме изоставили сама в къщата.
— Нямах възможност да ти се обадя, че тръгвам с нагуала за планините — прошепна той с внезапна, завладяваща усмивка.
— Това вече го забравих — уверих го аз. — Имах предвид днес. Когато се събудих тази сутрин, очаквах да си тук. Бях сигурна, че си прекарал нощта в малката къща, заспал върху рогозката. Когато не те намерих, се паникьосах.
Като видях озадачената му физиономия, аз му разказах за среднощното посещение на Флоринда, за моя сън след него и за това как съм се оказала сама в къщата, като съм се събудила тази сутрин. Разказът ми беше несвързан. Мислите и думите ми бяха съвсем объркани. Въпреки това обаче не можех да спра да говоря.
— Има толкова неща, които не мога да приема — казах аз, завършвайки най-сетне своята филипика. — Но не мога и да ги опровергая.
Изидоро Балтазар не каза нищо. Само вдигна въпросително-насмешливо вежди и продължи да ме гледа, като че ли очакваше да продължа. Лицето му беше слабо и изпито, с цвят на дим. От кожата му лъхаше странен хлад и слабо ухание на пръст, сякаш беше прекарал дните см под земята, в пещера.
Всякаква мисъл за душевния ми смут изчезна, като се вгледах в зловещото му ляво око, с неговия ужасен, безмилостен поглед. В този момент вече нямаше значение кое е истината и кое илюзията, сън в съня. Разсмях се на глас, чувствайки се лека като вятъра. Усещах как от плещите ми се смъква непоносим товар, докато стоях втренчена в магьосническото му око. Познах го. Флоринда, Мариано Аурелиано, Есперанса и пазачът — те всичките имаха такова око. Предопределено за вечни времена да е без чувство, без емоция, това око отразяваше безкрая. И като че ли беше разкрило достатъчно, някакъв вътрешен клепач — като при гущерите — се спусна над лявата зеница.
Преди да успея да кажа нещо за магьосническото му око, Изидоро Балтазар затвори за миг и двете си очи. Когато отново ги отвори те бяха абсолютно еднакви — тъмни и весело искрящи, — като нямаше и помен от магьосническото око. Той ме прегърна през раменете и тръгна с мен нагоре по хълма.
— Събери си нещата — рече той, тъкмо преди да стигнем къщата. — Ще те чакам в колата.
Стори ми се странно, че не иска да влезе с мен, но в момента не го попитах защо. Едва когато започнах да си събирам оскъдния багаж, ми хрумна, че може би се страхуваше от жените. Това предположение ме накара да се разсмея с глас, защото изведнъж знаех, с учудваща за самата мен увереност, че единственото нещо, от което Изидоро Балтазар не се страхуваше, бяха жените.
Все още се смеех, когато стигнах до пикапа в подножието на хълма. Отворих уста да обясня на Изидоро Балтазар причината за моята веселост, когато ме обзе едно странно, мощно усещане. То ме проряза така силно, че онемях. Това, което изпитвах, не беше сексуална страст. Нито пък платоническа привързаност. Не беше чувството, което изпитвах към родителите, братята или приятелите си. Аз просто го обичах с една любов, която не беше опетнена от никакви очаквания, съмнения или страх.
Като че ли бях изказала всичко това на глас, Изидоро Балтазар ме прегърна така силно, че едва дишах.
Потеглихме много бавно. Подадох глава през прозореца с надеждата да зърна пазача сред овошките.
— Странно усещане е да си тръгнеш така — прошепнах замислено аз, отпускайки се назад в седалката. — В известен смисъл Флоринда се сбогува с мен снощи. Но ми се искаше да благодаря още на Есперанса и на пазача.