Черният път обхождаше хълма и като стигнахме един остър завой можахме да видим гърба на малката къща. Изидоро Балтазар спря колата и изключи двигателя. Посочи крехкия старец, седнал на една щайга до къщата. Исках да сляза от колата и да се затичам нагоре по хълма, но той ме спря.
— Просто му махни — прошепна той.
Пазачът стана от щайгата. От вятъра широките му дрехи плющяха около тялото му като крила. Той се разсмя с глас, наведе се назад и, сякаш с инерцията на вятъра, два пъти се преметна през глава. За миг изглеждаше увиснал високо във въздуха. Той така и не се приземи, а просто изчезна, като че ли вятърът го беше всмукал.
— Къде отиде? — прошепнах поразена аз.
— От другата страна. — изкиска се по детски Изидоро Балтазар. — По този начин ти каза „довиждане“.
Той отново запали колата. От време на време насмешливо ме поглеждаше.
— Какво има, нибелунга? — най-сетне попита той.
— Ти знаеш кой е той, нали? — казах с укор аз. — Той не е пазач, нали?
Изидоро Балтазар леко се намръщи, после, след дълго мълчание, ми напомни, че за мен нагуалът Хуан Матус е Мариано Аурелиано. Увери ме, че имало основателна причина да го познавам под това име.
— Сигурен съм, че има също толкова основателна причина и старецът да не ти разкрие името си — завърши той.
Възразих му, че тъй като знам кой е Мариано Аурелиано, не виждам смисъл от преструвките на стареца.
— Освен това — подчертах самодоволно аз — аз знам кой е лазачът.
Погледнах косо Изидоро Балтазар да видя реакцията му. Лицето му не издаваше нищо.
— Както всички хора в света на магьосниците, пазачът е магьосник — рече той. — Но ти не знаеш кой е той.
Изгледа ме бързо, после отново насочи вниманието си към пътя.
— След всички тези години аз още не знам никой от тях кой е всъщност, включително нагуалът Хуан Матус. Докато съм с него, ми се струва, че знам кой е. Но в момента, в който си обърне гърба, се обърквам. Почти замечтано Изидоро Балтазар продължи, като каза, че в света на ежедневния живот нашите субективни състояния са едни и същи с тези на събратята ни. Поради тази причина ние винаги знаем как ще реагират събратята ни при дадени обстоятелства.
— Не си прав — извиках аз. — Изобщо не си прав. Именно в това, че не знаеш как ще реагират събратята ти при дадени обстоятелства, е тръпката на живота. Това е едно от малкото вълнуващи неща, които са ни останали. Не ми казвай, че искаш да го премахнеш.
— Добре, не знаем как точно ще постъпят събратята ни — обясни търпеливо той, — но можем да направим един списък с възможности, които ще се окажат верни. Доста дълъг списък, признавам, но все пак с краен брой точки. За да изготвим този списък, не е необходимо да питаме събратята си за техните предпочитания. Трябва просто да се Поставим на тяхно място и да изброим възможностите, които се отнасят до нас. Те ще са валидни и за всеки друг, защото субективните ни състояния са едни и същи.
Той каза още, че нашето субективно познание за света ни е известно като „здрав разум“. То можело да се различава малко в отделните групи или култури, но въпреки тези различия здравият разум е достатъчно хомогенен, за да можем да твърдим, че светът на ежедневния живот е интерсубективен свят.
— При магьосниците обаче здравият разум, с който сме свикнали, не действа — подчерта той. — Те боравят с друг вид здрав разум, защото имат друг вид субективни състояния.
— Искаш да кажеш, че са като същества от друга планета. Така ли? — попитах аз.
Изидоро Балтазар се разсмя.
— Да. Те са като същества от друга планета — рече той.
— Затова ли са толкова потайни?
— Не смятам, че „потайни“ е най-точната дума — отбеляза замислено той. — Те боравят по различен начин със света на ежедневния живот. Тяхното поведение ни се струва потайно, защото не гледаме еднакво на нещата и тъй като не разполагаме със система за измерване на това, което според тях е здрав разум, ние решаваме да смятаме, че тяхното поведение е потайно.
— Те правят това, което и ние: спят, готвят, четат — прекъснах го аз. — Но въпреки това, никога не успявах да ги заваря в действие. Повярвай ми, потайни са.
Като се усмихваше, той поклати глава.
— Ти си видяла това, което те са искали да видиш — подчерта той. — Но същевременно нищо не са крили. Ти просто не можеш да виждаш. Това е.
Понечих да му възразя, но не исках да го настройвам срещу себе си. Не че беше кой знае колко прав, защото всъщност аз не разбирах за какво говори, а по-скоро усещах, че въпреки обстойния ми оглед на стаите, не бях успяла да разбера нито какви са всъщност тези хора, нито пък с какво се занимават. Въздъхнах, затворих очи и се отпуснах на седалката.