Докато пътувахме, аз отново му разказах за моя сън. Колко реално ми се беше сторило да го видя заспал, хъркайки върху рогозката. Разказах му за разговора ми с Мариано Аурелиано, за горещата му ръка. Колкото повече говорех, толкова повече се убеждавах, че въобще не е било сън. Накрая така се бях развълнувала, че се разплаках.
— Не знам какво са ми направили — казах аз. — Дори в момента не съм сигурна дали съм будна или сънувам. Флоринда непрестанно ми повтаряше, че сънувам будна.
Изидоро Балтазар кимна, после меко рече:
— Нагуалът Хуан Матус го нарича „състояние на повишено съзнание“.
— Повишено съзнание — повторих аз.
Думите лесно се търкулнаха от езика ми, макар да ми звучаха точно противоположно на „будно сънуване“. Смътно си спомнях, че съм ги чувала и преди. Или Флоринда, или Есперанса беше използвала този термин, но не си спомнях в каква връзка. Малко оставаше да доловя смисъла на тези думи, макар и смътно, но умът ми беше вече твърде изтощен от неуспешните ми опити да си спомня какво съм правила през деня в къщата на магьосниците.
Независимо колко се мъчех, имаше някои епизоди, които не можех да си спомня. Търсех думи, които някакси избледняваха и изчезваха току пред очите ми, като някакво видение — полувидяно, полуспомнено. Не че бях забравила нещо, а по-скоро образите изплуваха в съзнанието ми, разпокъсани като части от мозайка, които не си пасваха съвсем точно. Тази забрава беше физическо усещане, като че ли някаква мъгла беше обвила определени части от мозъка ми.
— Значи будното сънуване и повишеното съзнание са едно и също? — казах аз.
Това беше не толкова въпрос, колкото твърдение, чието значение ми убягваше. Размърдах се на седалката и като свих крака под себе си се извърнах с лице към Изидоро Балтазар. Профилът му се очертаваше на слънцето. Черната къдрава коса, падаща над високото му чело, ясно очертаните му скули, величественият нос и брадичка и изрязаните устни му придаваха вид на римлянин.
— Сигурно все още съм в повишено съзнание — казах аз. — Досега не бях забелязала колко си хубав.
Колата се занесе по пътя, когато той отметна глава назад и се разсмя.
— Ти определено си в състояние на будно сънуване — заяви той, като се плесна по бедрото. — Не си ли спомняш, че съм нисък, мургав и грозен?
Аз се изкисках. Не защото бях съгласна с описанието Му, а защото това беше единственото, което си спомнях, че беше казал в лекцията в деня, когато официално се запознах с него. Веселостта ми бързо беше заменена от странно безпокойство. Струваше ми се, че бяха минали месеци, а не само два дни, откакто бяхме дошли в къщата на магьосниците.
— Времето тече различно в света на магьосниците — рече Изидоро Балтазар, като че ли бях изказала мислите си на глас. — И човек го изживява различно.
После продължи, като каза, че един от най-трудните аспекти на чирачеството му бил да подрежда събитията последователно във времето. Често те били разбъркани в сьзнанието му, оплетени образи, които потъвали още по-дълбоко, щом понечел да се концентрира върху тях.
— Едва сега, с помощта на нагуала, аз си спомням аспекти и събития, които са се случили преди години — рече той.
— Как ти помага той? — попитах аз. — Хипнотизира ли те?
— Помага ми да променя нивото на съзнанието си — отвърна той. — И когато го направи, не само си спомням минали събития, но и ги преживявам отново.
— И как го прави? — настоях аз. — Имам предвид, как ти помага да смениш нивото?
— До съвсем неотдавна смятах, че става, като ме удари силно по гърба, между лопатките — рече той. — Но сега вече съм напълно убеден, че самото му присъствие предизвиква у мен промяна в нивото на съзнание.
— Значи все пак те хипнотизира — настоях аз. Той поклати глава и рече:
— Магьосниците са майстори в променянето на нивото на съзнание. А някои са толкова добри, че могат да променят нивото на съзнание на другите.
Кимнах. Вече бях готова да задам безброй въпроси, но той ми направи знак да бъда търпелива.
— Магьосниците — продължи той — помагат на човек да разбере, че реалността е различна от това, което смятаме, че е; тоест, от това, което сме научени да приемаме за реалност. Интелектуално ние с готовност дразним самолюбието си с идеята, че културата предопределя какви сме, как се държим, какво искаме да знаем, какво сме способни да чувстваме. Нямаме желание обаче да въплътим тази идея, да я приемем като конкретна практическа задача. А това е така, защото не желаем да приемем, че културата определя също и какво сме способни да възприемаме.
— Магьосничеството ни разкрива различни реалности — продължи той, — различни възможности не само за света, но и за самите нас до такава степен, че вече не можем да вярваме и в най-стабилните убеждения за себе си и заобикалящия ни свят.