— Представи си, аз наистина смятах, че съм бил с нагуала в планините само два дни — рече той.
Смеейки се, той се извърна към мен и ме разтърси със свободната си ръка.
Бях така погълната от звука, от жизнеността на гласа му, че не бях разбрала за какво говори! Помолих го да повтори каквото беше казал. Той удовлетвори молбата ми, но аз все още не успявах да схвана смисъла.
— Не разбирам какво толкова те вълнува това — казах накрая аз, раздразнена от факта, че не мога да схвана какво се опитва да ми каже. — Нямаше те два дни. И какво от това?
Силното му възклицание ме накара да подскоча на седалката, при което си ударих главата в тавана.
Той ме погледна пронизително право в очите, но нищо не каза. Знаех, че не ме обвинява в нищо, но все пак усещах, че се подиграва на моята мрачност, емоционална нестабилност и разсеяност. Отби встрани от пътя, спря, изключи двигателя и се извърна с лице към мен.
— А сега искам да ми разкажеш всичко, което си преживяла — рече той.
Имаше някакво нервно вълнение в гласа му, напрегнатост, безпокойство. Увери ме, че последователността на събитията не е от значение.
Властната му покоряваща усмивка беше така предразполагаща, че аз му разказах надълго и широко всичко, което си спомнях.
Той ме слушаше внимателно, подсмихвайки се от време на време и подканяйки ме с движение на брадичката всеки път, когато се поколебавах дали да продължа.
— Така, значи всичко това ти се е случило за… — направи малка пауза, като ме гледаше с блеснали очи, после небрежно добави: — два дни?
— Да — казах твърдо аз.
Той скръсти многозначително ръце.
— В такъв случай, имам новина за теб — рече той. Веселата искра в очите му противоречеше на сериозния му тон, на стиснатите му устни.
— Нямало ме е дванайсет дни — рече той. — Но мислех, че са само два. Смятах, че ще оцениш иронията, защото по-правилно си отмерила времето. Но всъщност не си. Ти си също като мен. Губят ни се десет дни.
— Десет дни — измънках объркано аз, после се извърнах да погледна през прозореца.
През остатъка от пътуването не казах нито дума. Не че не му вярвах. Не че не исках да говоря. Просто нямах какво да кажа, дори след като си купих „Лос Анджелис Таймс“ от първата будка, на която го имаше, и се уверих, че действително ми се губят десет дни. Но бяха ли действително изгубени? Задавах си този въпрос, но всъщност не исках отговор.
12
ОФИС-СТУДИОТО на Изидоро Балтазар се състоеше от една правоъгълна стая с изглед към тесен паркинг, малка кухня и облицована с розови плочки баня. Той ме заведе в него в нощта, когато се върнахме от Сонора. Твърде изтощена, за да обръщам внимание на каквото и да е, аз го последвах по стълбите до втория етаж и по застлания с тъмна пътека коридор до апартамент № 8. В мига, в който главата ми докосна възглавницата, вече бях дълбоко заспала и сънувах, че сме още на пътя. Бяхме пътували нонстоп от Сонора, като се сменяхме на волана и спирахме само, за да похапнем или пък да напълним резервоара.
Апартаментът беше оскъдно обзаведен. Освен двойното легло, в него имаше една дълга сгъваема туристическа масичка, която му служеше за бюро, сгъваем стол и две метални кутии за папки, в които държеше записките си. В двете широки гардеробчета, вградени в стената в коридора, висяха няколко костюма и половин дузина ризи. Останалото място беше заето от книги. Те бяха подредени една върху друга. Нямаше етажерки. Книгите изглеждаха недокосвани, да не говорим за четени. Шкафовете в кухнята също бяха натъпкани с книги, с изключение на една лавица, където бяха поставени чиния, чаша, нож, вилица и лъжица. Върху газовата печка имаше чайник и тиган.
За две-три седмици аз си намерих нов апартамент на около километър от сградите на университета, съвсем близо до неговото офис-студио. Но продължавах да прекарвам по-голямата част от времето си при него. Той беше поставил второ легло за мен, масичка и сгъваем стол — също като неговия — в другия край на стаята.
През следващите шест месеца Сонора се превърна в митологично място за мен. Тъй като вече нямах никакво желание да отхвърлям преживяванията си, аз съпоставих спомените си от двете ми посещения там. Но колкото и да се мъчех, не можех да си спомня нищо за единайсетте дни, които ми се губеха: един при първото ми пътуване и десет при второто.
Изидоро Балтазар категорично отказваше дори да спомене идеята за загубването на тези дни. Понякога бях напълно съгласна с него; абсурдността да смятам тези дни за изгубени, просто защото не си ги спомням, ми ставаше толкова ясна, че се изпълвах с благодарност към него, задето не придава никакво значение на случилото се. Очевидно ме предпазваше. Друг път обаче съвсем безпричинно изпитвах най-дълбоко възмущение. „Негов дълг е да ми помогне, да ми изясни мистерията“, повтарях си аз, докато накрая се убедях, че нарочно крие някои неща от мен.