— Ще полудееш, ако продължаваш така — рече той един ден. — И целият ти тормоз ще е отишъл на вятъра, защото няма да е разрешил нищо.
Поколеба се за миг, като че ли не искаше да изкаже на глас следващата си мисъл, после сви рамене и добави предизвикателно:
— Защо не използваш същата енергия по-практично, примерно за да подредиш и изследваш лошите си навици.
Вместо да се замисля върху предложението му, аз веднага контраатакувах с другото оплакване, което се въртеше в съзнанието ми. Все още не бях се запознала с другите млади жени, които старият нагуал му е поверил.
Той толкова ми беше разказвал за тях, че имах чувството, че вече ги познавам. Всеки път, когато го запитвах за тях, той ми беше отговарял обстойно. Говореше въодушевено за тях. С дълбок и очевидно искрен възторг той беше казал, че един външен човек би ги описал като привлекателни, интелигентни, изискани — те всички били висшистки, — самоуверени и абсолютно независими. За него обаче те били много повече от това; те били магични същества, които споделяли съдбата му. Те били свързани с него посредством връзки на обич и отдаване, които нямали нищо общо със социалния ред. Обединявало ги тяхното общо търсене на свободата.
Веднъж дори му бях дала ултиматум:
— Или ме заведи при тях, или… Изидоро Балтазар весело се разсмя.
— Мога да ти кажа само, че нищо не е такова, каквото си го представяш — рече той. — И няма начин да се узнае кога ще се запознаеш с тях. Просто трябва да изчакаш.
— Чаках достатъчно дълго! — извиках аз.
И като видях, че лицето му остана безизразно, добавих иронично:
— Заблуждаваш се, ако си мислиш, че ще намеря някаква група жени в Лос Анджелис. Не знам дори откъде да започна да ги търся.
— Ще ги намериш, както намери мен — заяви той. — Както намери Мариано Аурелиано.
Изгледах го недоверчиво. Не можех да разсея подозрението си, че има някаква скрита злоба в него.
— Аз не съм те търсила — подчертах докачена. — Нито пък съм търсила Мариано Аурелиано. Повярвай ми, срещата ми с теб и с него беше абсолютна случайност.
— В света на магьосниците няма случайни срещи — отбеляза небрежно той.
И тъкмо се канех да му кажа, че не ми е необходимо неговото мнение, когато той добави със сериозен тон:
— Ще се запознаеш с тях, когато му дойде времето. Не е необходимо да ги търсиш.
С лице към стената, аз преброих до десет, след което се обърнах към него с усмивка и мило казах:
— Твоят проблем е, че си типичен латиноамериканец. Все отлагаш нещата за утре. Нямаш нагласата да ги завършваш навреме и докрай.
Повиших тон, за да не му дам възможност да ме прекъсне:
— Настоявам да се срещна с приятелите ти, за да ускоря нещата.
— Да ускориш нещата ли? — повтори с недоумение той. — Какво има за ускоряване?
— Почти всеки ден ми казваш, че е останало съвсем малко време — припомних му аз. — Ти самият непрекъснато ми повтаряш колко е важно да се запозная с тях, а всъщото време се държиш, сякаш имаш цяла вечност пред себе си.
— Повтарям ти го, защото искам да побързаш и да пречистиш съществото си, а не защото искам безсмислени постъпки, извършени възможно най-бързо — рече припряно той. — Не зависи от мен да ти ги представя. Ако зависеше, нямаше да седя тук и да слушам глупостите ти.
Той затвори очи и театрално въздъхна с мнимо примирение. Усмихна се, после измърмори меко:
— Твърде си тъпа, за да видиш какво става.
— Нищо не става — отвърнах му грубо аз, засегната от обидата. — Не съм толкова глупава, колкото си мислиш. Забелязах тази двойнственост в отношението ти към мен. Понякога имам ясното усещане, че не знаеш какво да ме правиш.
— Знам точно какво да правя — възрази ми той.
— Тогава защо все не можеш да вземеш решение, когато предложа нещо?
Думите сами излязоха от устата ми.
Изидоро Балтазар ме изгледа остро. За миг очаквах, че ще ме атакува с онези бързи, груби думи, които така добре използваше; че ще ме унищожи с безпощадна критика. Но гласът му беше изненадващо мек, като каза, че съм абсолютно права в преценката си.
— Аз винаги изчаквам, докато събитията направят избора вместо мен — потвърди той. — Но тогава пък действам бързо и енергично. И ще те изоставя, ако не внимаваш.