Отначало не успях да не се разсмея с глас на наивността й. Но после, като видях колко беше сериозна и убедена, че тези създания наистина съществуват, реших, че вместо да й се подигравам, ще е по-добре да приема нейното лековерие. В края на краищата тя ме водеше при лечителка, а аз не исках да я измъчвам с моето рационално неверие.
— Да не би тези същества да са духовете на воините яки, които са изгубили живота си в битка? — попитах аз.
Тя поклати отрицателно глава, след което, сякаш опасявайки се, че някой може да ни чуе, се наведе към мен и ми прошепна в ухото:
— Широко известен факт е, че тези планини се обитават от омагьосани същества — говорещи птици, пеещи храсти, танцуващи камъни. Същества, които могат да приемат каквато форма пожелаят.
Тя се отпусна на седалката и ме загледа в очакване.
— Индианците яки наричат тези същества surem. Те смятат, че surem са древни индианци яки, които са отказали да бъдат покръстени от първите йезуити, дошли да христианизират индианците.
Тя нежно ме потупа по ръката.
— Внимавай, казват, че surem харесвали руси жени — рече тя и се разсмя от удоволствие. — Може би това всъщност бе кошмара ти: един surem, който се опитва да те открадне.
— Нали не вярваш истински във всичко това, което казваш? — попитах аз с насмешка, неспособна да сдържам повече раздразнението си.
— Не — отвърна тя утешително. — Това, че surem харесват блондинки си го измислих. Истината е, че въобще не ги харесват.
Макар че не се извърнах да я погледна, усещах усмивката на лицето й и веселото пламъче в очите й. Това доста ме притесни. Реших, че е или много откровена, или много стеснителна, или, още по-лошо, много луда.
— Нима наистина вярваш, че създания от друг свят действително съществуват? — подхвърлих аз злъчно.
Веднага след това обаче, опасявайки се, че може да съм я обидила, аз й хвърлих бърз поглед, готова да се извиня. Но преди да успея да кажа каквото и да е, тя ми отговори със същия висок, злъчен тон, който и аз бях използвала:
— Разбира се, че вярвам, че съществуват. Защо да не съществуват?
— Защото просто не съществуват! — отсякох аз категорично, след което бързо се извиних. Разказах й за прагматичното възпитание, което съм получила, и за това как баща ми постепенно ме бе принудил да осъзная, че чудовищата в кошмарите ми и съществата, с които си играех като дете — разбира се невидими за всеки друг, освен мен — не са нищо друго освен плод на свръхактивното ми въображение.
— От най-ранна възраст са ме учили да бъда обективна и да преценявам всичко — подчертах аз. — В моя свят само фактите са от значение.
— Това е проблемът при хората — отбеляза Делия. — Те са толкова разсъдливи, че само като слушам за това, жизнените ми сокове намаляват.
— В моя свят — продължих аз, като пренебрегнах забележката й — никъде няма факти за същества от друг свят, а само догадки и надежди за тяхното съществуване — подчертах аз, — измислици на болни умове.
— Не е възможно да си толкова тъпа! — възкликна Делия, докато се заливаше от смях, като че ли моето обяснение бе надминало всичките й очаквания.
— Може ли да се докаже, че тези създания съществуват? — поднових атаката си аз.
— И в какво да се състои доказателството? — позаинтересува се тя с очевидно мнима неувереност.
— Ако и някой друг може да ги види, това би било доказателство — казах аз.
— Искаш да кажеш, че ако ти, например, ги видиш, това ще е доказателство за тяхното съществуване — позаинтересува се Делия, доближавайки глава до моята.
— Може и с това да започнем.
Делия въздъхна, положи глава на облегалката на седалката и затвори очи. Дълго време не отрони нито дума и аз бях сигурна, че е заспала, когато тя внезапно се изправи и настоя да отбия встрани от пътя, защото й се ходело по нужда.
За да се възползвам от спирането, аз също отидох в храстите. Тъкмо си вдигах дънките и чух висок мъжки глас да казва: „Каква прелест!“ и да въздиша точно зад мен. С все още разкопчани дънки, аз се втурнах към мястото, където беше Делия.
— Бързо да се махаме оттук — извиках аз. — В храстите има някакъв мъж.
— Глупости — отвърна нехайно тя. — Единственото нещо в храстите е едно магаре.
— Магаретата не въздишат като похотливи мъже — изтъкнах аз и повторих думите, които бях чула.
Делия се запревива от смях, но като видя колко обезпокоена изглеждам, махна примирително с ръка.
— А видя ли всъщност мъж? — попита тя.
— Не ми беше необходимо да го виждам — сопнах се аз. — Достатъчно ми беше, че го чух.
Тя се помота още миг, след което се отправи към колата. Тъкмо преди да изкачим насипа до пътя, тя внезапно спря, извърна се към мен и прошепна: