— Аз и без това вече доста съм изостанала — казах аз с тон на самосъжаление. — И понеже ти не искаш да ми помогнеш да намеря тези жени, аз съм обречена да си остана назад.
— Но не това е истинският належащ проблем — рече той. — Ти все още не си направила своя избор, това е бедата.
Той вдигна вежди, като че ли в очакване на моето неминуемо избухване.
— Не разбирам какво имаш предвид — казах аз. — Какъв избор трябва да направя?
— Още не си решила дали да се присъединиш към света на магьосниците. Ти стоиш на прага, надничайки вътре, в очакване да видиш какво ще стане. Очакваш да видиш някаква практическа полза, заради която си заслужава да го направиш.
Думи на протест се надигнаха в гърлото ми. Но преди да успея да дам воля на дълбокото си възмущение, той каза, че погрешно съм смятала преместването в друг апартамент и загърбването на стария ми начин на живот за промяна.
— Какво е тогава? — попитах аз саркастично.
— Нищо не си оставила зад гърба си, освен вещите — рече той, без да обръща внимание на тона ми. — За някои хора това е гигантска стъпка. Но не и за теб. За теб това е нищо. Теб вещите не те интересуват.
— Вярно е, не ме интересуват — съгласих се аз, след което изтъкнах, че независимо какво си мисли той, аз отдавна съм взела решението да се присъединя към света на магьосниците.
— Защо, мислиш, съм тук, ако не съм го направила?
— Без съмнение ти си влязла в света на магьосниците тялом — заяви той, — но не и духом. И сега очакваш да видиш нещо като карта, някакъв надежден план — проект, преди да вземеш крайното си решение. А междувременно се нагаждаш към него. Основният ти проблем е, че искаш да се убедиш, че светът на магьосниците има какво да предложи.
— А няма ли? — изтърсих аз.
Изидоро Балтазар се извърна към мен със светнало от радост лице.
— Има — рече той. — Този свят предлага нещо много специално. Нарича се „свобода“. Няма обаче гаранция, че ще успееш да я постигнеш. Че който и да е от нас ще успее.
Кимнах замислено, след което го попитах какво да направя, за да го убедя, че действително съм се присъединила към света на магьосниците.
— Не е необходимо да убеждаваш мен — отвърна той. — Трябва да убедиш духа. Трябва да затвориш вратата след себе си.
— Каква врата? — попитах аз.
— Тази, която все още държиш отворена. Вратата, която ще ти даде възможност да избягаш, ако нещата не се окажат по твой вкус или пък не оправдаят очакванията ти.
— Намекваш, че ще си тръгна ли? — попитах аз.
Той ме изгледа със загадъчно изражение на лицето, после сви рамене и едва доловимо изрече:
— Това е между теб и духа.
— Но, ако ти самият смяташ, че …
— Аз нищо не смятам — прекъсна ме той. — Ти дойде в този свят, както са дошли и всички останали. Не беше човешко дело. И няма да е човешко дело, ако ти или който и да е от останалите реши да си тръгне.
Гледах го объркана.
— Но ти положително ще се опиташ да … убедиш, ако аз… — запелтечих аз.
Той поклати глава преди да съм свършила да говоря.
— Аз няма да убеждавам нито теб, нито който и да е друг — рече той. — Решението ти няма да има никаква сила, ако се нуждаеш от подкрепа всеки път, когато се колебаеш или съмняваш.
— Но кой ще ми помогне? — попитах аз поразена.
— Аз. Аз съм твой слуга.
Той се усмихна, но не цинично, а плахо и мило.
— Но първо служа на духа — допълни той. — Воинът не е роб, а слуга на духа. Робите нямат избор, слугите имат. Техният избор е да служат безупречно.
— Помощта ми не е пресметната — продължи той. — Аз не мога да инвестирам в теб, както и ти, разбира се, не можеш да инвестираш нито в мен, нито в света на магьосниците. Това е основната характеристика на този свят: в него не се прави нищо, което може да бъде изтълкувано като полезно; позволени са само стратегически действия. На това ме научи нагуалът Хуан Матус и аз така живея: магьосникът прави това, което проповядва. Но същевременно нищо не се върши с практическа насоченост. Когато разбереш това и започнеш да го прилагаш, тогава ще си затворила вратата след себе си.
Настъпи дълго, бездиханно мълчание. Смених позата си върху леглото, на което седях. Мислите се рояха в съзнанието ми. Може би никой от магьосниците нямаше да ми повярва, но у мен действително беше настъпила промяна; промяна, която отначало беше почти недоловима. Аз я забелязах, защото тя беше свързана с най-трудното нещо, с което някои от нас, жените, се сблъскваме, а именно — ревността и необходимостта да знаеш.
Моите пристъпи на ревност бяха до голяма степен преструвка, не задължително съзнателна, но все пак имаше някаква доза позьорство в тях. Нещо в мен искаше да ревнува Изидоро Балтазар от всички други жени в живота му. В същото време обаче друга част от мен напълно съзнаваше, че животът на новия нагуал не е живот на обикновен човек, дори и на такъв с много жени. Нашата връзка, ако можеше да се нарече така, не се вместваше в никой от стандартните, познати модели на поведение между мъж и жена, независимо колко се мъчех да я вкарам в такъв модел. За да надделеят ревността и чувството на собственост, е необходимо огледало, не само собственото, но и това на партньора. А Изидоро Балтазар вече не отразяваше поривите, желанията и чувствата на мъж и човек.