— Някои от книгите са толкова нови, че са още с неразрязани страници — обясних аз. — Тях ги отделям. Всъщност, тази вечер дойдох с намерението да върша точно това.
— В три сутринта? — възкликна тя. Изчервявайки се, аз кимнах.
— Имам още хиляди страници за разрязване — казах аз. — Отнема много вре/ле, защото човек трябва да внимава да не ги повреди. Но заниманието успокоява. По-лесно заспивам след това.
— Забележително — рече Флоринда тихо. Окуражена от очевидното й одобрение, аз продължих да говоря.
— Сигурна съм, че разбираш какво означава за мен да съм тук — казах аз. — В този апартамент аз се чувствам отделена от стария си живот, от всичко и от всеки, с изключение на Изидоро Балтазар и неговия магически свят. Самият въздух тук ме изпълва с усещането за абсолютна усамотеност.
Въздъхнах, дълбоко и продължително.
— Тук никога не се чувствам самотна, макар че през повечето време стоя сама. Нещо в атмосферата на този апартамент ми напомня за къщата на магьосниците. Същият хлад и липса на чувство, които ми се сториха отначало толкова потискащи, лъха от стените. И точно тази липса на топлота, тази отдалеченост е това, което търся ден и нощ. Намирам го странно успокояващо. То ми дава сила.
— Невероятно — прошепна Флоринда, като че ли с недоверие, и сложи чайника в мивката.
Каза нещо, което не успях да чуя поради шума от течащата вода, след което сложи пълния чайник на печката.
— Много се радвам, че тук се чувстваш като у дома си — рече тя и въздъхна театрално. — Усещането за сигурност, което това гнезденце ти дава, знаейки, че не си сама.
След което шеговито добави, че трябва да сторя всичко по силите ми, за да направя Изидоро Балтазар щастлив, включително да вляза в сексуални отношения с него, които тя описа с ужасяваща прямота.
Шокирана от тези й изявления, аз стоях и я гледах втренчено със зяпнала уста. С увереността и пъргавината на човек, познаващ подредбата на кухнята, тя извади двете чаши, моята специална каничка за чай и пакетчето шоколадови бисквити, които държах скрити в шкафа зад дебелите немски и френски речници.
Като се усмихваше, Флоринда се обърна към мен и рязко попита:
— Кого очакваше да завариш тук тази вечер?
— Във всеки случай не теб! — изръсих аз, осъзнавайки твърде късно, че отговорът ми ме е издал.
Впуснах се да й обяснявам надълго и нашироко защо смятах, че мога да заваря тук, ако не всички, то поне една от останалите млади жени, поверени на Изидоро Балтазар.
— Те ще пресекат пътя ти, когато му дойде времето — рече Флоринда. — Не си ти тази, която ще реши кога да ги срещнеш.
Преди да се опомня какво казвам, аз се чух да я обвинявам, че заедно с Мариано Аурелиано и Изидоро Балтазар ме принуждават да се държа по този начин. Казах й, че най-малкото е непрактично, да не говорим за невъзможно, да искат от мен да чакам, докато някакви непознати за мен жени пресекат пътя ми и да смятат, че ще ги позная по нещо толкова непонятно като вътрешното сияние. Както винаги, колкото повече се оплаквах, толкова по-добре се чувствах.
Флоринда не ми обърна никакво внимание.
— Една, две лъжички и една за каничката — напевно изрече тя с пресилен британски акцент, докато премерваше чая.
После най-небрежно отбеляза, че е своенравно и непрактично от моя страна да приемам Изидоро Балтазар за мъж и да се отнасям с него като с такъв.
— Не разбирам какво искаш да кажеш — рекох отбранително аз.
Тя втренчи поглед в мен, докато се изчервих.
— Напълно разбираш какво искам да кажа — заяви тя, след което наля чая в чашите.
С отривисто движение на брадичката ми посочи коя от двете да взема. С пакетчето бисквити в ръка, тя седна върху леглото на Изидоро Балтазар — това, което беше по — близо до кухнята. Бавно започна да отпива от чая си. Аз седнах до нея и направих същото.
— Въобще не си се променила — рече тя съвсем неочаквано.
— Това ми каза и Изидоро Балтазар преди няколко дни — отвърнах грубо аз. — Аз обаче знам, че съм се промени и то много.
Казах й, че откакто се върнахме от Сонора, моят свят се бе обърнал наопаки. Обясних й в най-големи подробности как съм си намерила нов апартамент, как съм се преместила и съм оставила всичко, което притежавам, зад гърба си. Тя дори не кимаше, а стоеше там безмълвна и неподвижна като камък.
— Всъщност, не е моя заслугата, че промених навиците си или пък че станах по-въздържана — признах аз и нервно се изсмях, не знаейки как да тълкувам мълчанието й. — Всеки, влязъл в близък контакт с Изидоро Балтазар, ще забрави кога е ден и кога нощ, дали е празник или делник.