Погледнах я изкосо, доволна от думите си.
— Времето просто тече и отстъпва място на…
Не можах да довърша изречението. Осени ме странна мисъл. Никой, доколкото си спомнях, не ми беше споменавал за промяна на навиците или пък за по-голяма въздържаност. Изгледах Флоринда напрегнато, после погледът ми неволно се отмести.
„Тя ли го направи?“, питах се аз. Откъде ми дойдоха тези идеи? А което беше още по-странно, аз знаех точно какво означават те.
— Това е знак, че нещо е на път да се пръкне от теб — рече Флоринда, като че ли беше проследила мислите ми.
После каза, че каквото и да съм направила досега в сънищата си, то не е заредило будните ми часове с необходимата стабилност, със самодисциплината, която е нужна, за да се подвизава човек успешно в света на магьосниците.
— Никога не съм правила подобно нещо в живота си — казах аз. — Дайте ми време. Това е съвсем ново за мен.
— Разбира се — съгласи се с готовност тя.
После отпусна глава на възглавниците и затвори очи. Мълча толкова дълго, че помислих, че е заспала и затова се стреснах, когато каза:
— Истинската промяна не е промяна на настроението, становището или пък възгледите. Истинската промяна предполага пълно преобразуване на цялото същество.
Като видя, че се каня да я прекъсна, тя допря пръст до устните ми и добави:
— Промяната, за която говоря, не може да се постигне за три месеца, три години или пък десет години. Необходим е цял човешки живот.
Тя каза, че е изключително трудно да станеш нещо различно от това, което си възпитан да бъдеш.
— Светът на магьосниците е един сън, един миг, но същевременно е толкова реален, колкото и светът на ежедневния живот — продължи Флоринда. — За да можем да възприемаме и да функционираме в света на магьосниците, ние трябва да свалим маската на ежедневието, която носим на лицето си от деня, в който се родим, и да сложим втората маска — тази, която ни позволява да видим себе си и света около нас такива, каквито сме в действителност: спиращи дъха явления, които разцъфтяват веднъж за едно кратко съществуване и никога повече не се повтарят.
— Сама ще трябва да изработиш тази маска — рече тя, като се намести по-удобно на леглото.
После обви с ръце чашата, която бях напълнила отново, и шумно отпи чай на малки глътки.
— Как да я изработя? — попитах аз.
— Като сънуваш другото си „аз“ — измърмори тя. — Във всеки случай не просто като си смениш адреса, дрехите и книгите.
Тя ме погледна косо и се усмихна с насмешка.
— И определено не като си мислиш, че си сменила и мъжа.
Преди да успея да отрека бруталното й обвинение, тя каза, че външно съм била много гъвкав човек, способен да се движи с голяма скорост. Но вътре съм била твърда и скована. Както Изидоро Балтазар вече бил отбелязал, тя също била на мнение, че е погрешно да смятам преместването в нов апартамент и изоставянето по необходимост на всичко, което притежавам, за промяна.
Наведох глава, приемайки критиката й. Винаги съм чувствала някакъв вътрешен импулс, да се освобождавам от разни неща. И, както правилно беше отбелязала, това беше основно натрапчива необходимост. За огорчение на родителите ми, още от най-ранно детство аз периодично се освобождавах от дрехите и играчките си. Радостта ми като виждах стаята си и шкафчетата изрядно подредени и почти празни, надминаваше радостта от това да притежавам разни неща.
Понякога тази натрапчива необходимост биваше толкова силна, че разреждах съдържанието на гардеробите на родителите и братята ми. Липсващите неща почти винаги оставаха незабелязани, защото аз се стараех да изхвърлям такива дрехи, които не са били носени от доста време. Понякога обаче се случваше цялата къща да се вдигне на крак в пълно недоумение, докато баща ми ходи от стая в стая, отваря и затваря гардероби и крещи, търсейки точно определена риза или пък чифт панталони.
Флоринда се разсмя, после стана и отиде до прозореца с изглед към тясната уличка. Взря се в тъмната завеса отвън, като че ли виждаше през нея. Като хвърли поглед назад през рамо, тя каза, че за една жена е много по-лесно да скъса връзките със семейството и миналото си.
— Жените — заяви тя — не са отговорни. Тази липса на отговорност им придава голяма гъвкавост. За жалост, жените рядко, да не кажа никога, са възползват от това предимство.
Тя тръгна да се разхожда из стаята, като прокара пръсти първо по металната кутия за папки, а след това и по сгъваемата маса.
— Най-трудното по отношение света на магьосниците е да се схване идеята, че той дава тотална свобода — рече тя.
После се извърна с лице към мен и меко добави: