Често ми пишеха стихове, които ми пъхваха под вратата, неподписани. Аз трябваше да отгатна кой е авторът. Всяка от двете твърдеше, че ако я обичам истински, както тя мен, интуитивно ще позная автора.
Това, което правеше съревнованията им приятни, беше, че в тях нямаше вражда и съперничество. Целта им бе да забавляват, а не да излъчват победител. От самосебе си се разбира, че Клара и Делия се забавляваха не по-малко от своята публика.
Ако някой им допаднеше, какъвто изглежда беше случаят с мен, обичта и лоялността им нямаха граници. И двете ме защитаваха с изумителна настойчивост, дори и когато не бях права. В техните очи аз бях идеална и не можеше да греша. От тях научих, че е двойна отговорност да оправдаеш такова доверие. Не че се опасявах да не ги разочаровам и се опитвах да оправдая очакванията им, а по-скоро за мен беше най-естественото нещо да повярвам, че съм идеална и да се държа заедно с тях по безупречен начин.
Най-странната сред жените — магьосници беше моята учителка по сънуване — Зулейка, която изобщо нищо не ме бе учила. Дори не беше разговаряла с мен или пък навярно не беше забелязала, че съществувам.
Зулейка, също както Флоринда, беше много хубава; може би не чак така поразително хубава, но привлекателна по един ефирен начин. Беше дребничка; тъмните й очи — с извити вежди и малки, изваяни нос и уста, бяха обрамчени от чуплива тъмна коса, която тук-там вече беше започнала да посивява. Тя засилваше още повече впечатлението, че е от друг свят.
Това не беше обикновена, а възвишена красота, смекчена от нейния неумолим самоконтрол. Тя ясно съзнаваше комичността в това да си красива и привлекателна в очите на другите. Беше се научила да я разпознава и използва, като че ли е награда, която е спечелила. И следователно беше абсолютно безразлична към всичко и към всеки.
Зулейка бе овладяла до съвършенство изкуството на вентрилоквизма. Според нея думите, изказани чрез мърдане на устните, стават по-объркващи, отколкото са в действителност.
Бях очарована от навика на Зулейка, като вентрилоквист, да говори на стените, масите, порцелановите съдове или който и да е предмет, оказал се пред нея, и затова я следвах по петите, винаги когато се появеше. Тя ходеше из къщата, сякаш не докосваше пода, сякаш не раздвижваше въздуха. Когато попитах останалите магьосници дали това е илюзия, те ми обясниха, че Зулейка не обичала да оставя отпечатъци от стъпки след себе си.
След като се бях запознала и общувала с всички жени, те ми обясниха разликата между сънувачите и прикривачите. Наричаха се „двете планети“. Флоринда, Кармела, Зойла и Делия били прикривачи: властни същества с огромен запас физическа енергия; напористи, неизтощими работници-специалисти в онова особено състояние на съзнанието, което те наричаха „будно сънуване“.
Другата планета — сънувачите — се състоеше от другите четири жени: Зулейка, Нелида, Хермелинда и Клара. Те имаха повече ефирност. Не че бяха по-малко властни или енергични; просто тяхната енергия не беше така очевидна. Те излъчваха някаква чуждоземност, дори когато вършеха най-дребни, ежедневни неща. Те бяха специалисти в друго особено състояние на съзнанието, което наричаха „сънуване в светове, различни от нашия“. Казаха ми, че това е най-сложното състояние на съзнанието, което жените могат да постигнат.
Когато сънувачите и прикривачите работят заедно, прикривачите били като твърда, защитна, външна обвивка, в която се криела дълбока сърцевина, а именно — сънувачите. Те били като нежна тъкан, която омекотявала твърдата, външна обвивка.
През онези дни в къщата на магьосниците за мен се грижеха, като че ли бях най-важното нещо в живота им; глезеха ме и се суетяха около мен, сякаш бях бебе. Готвеха ми моите любими ястия, направиха ми най-елегантните и удобни дрехи, които някога съм имала. Обсипваха ме с подаръци — както съвсем глупави дреболии, така и скъпоценности, които оставяха настрана, за да изчакат деня, в който ще се събудя, твърдяха те.