Широко се усмихна и добави:
— Има нещо, което може да ти помогне. Не подхождай към сънуването по своя обичаен начин — водена от натрапчива необходимост. Оставяй го то да идва при теб.
Отворих и затворих уста, след което учудването ми бързо премина в ярост. Забравила неотдавнашното си прозрение, аз нахлух обувките си и демонстративно излязох от стаята, като се постарах да блъсна вратата след себе си възможно най-силно. Чувах смеха му чак до колата, която бях оставила на паркинга.
В мрачно настроение, обзета от чувство на безнадеждност и самота, а най-вече на самосъжаление, аз отидох с колата на плажа. Там валеше и плажът беше пуст. Нямаше никакъв вятър и дъждът падаше много меко и съвсем отвесно.
Имаше нещо успокояващо в тихия плисък на вълните и ромоленето на дъждовните капки по водата. Събух си обувките, навих крачолите на панталона и нагазих във водата. Разхождах се така, докато се отми унилото ми настроение.
Знаех, че съм се отървала от него, защото сред шепнещите, плискащи се вълни, чух думите на Флоринда: „Това е самотна битка“. Не се уплаших; просто приех, че съм наистина сама. И именно това ми донесе убеждението какво трябва да направя. И тъй като не съм склонна да изчаквам, действах незабавно.
След като оставих бележка под вратата на Изидоро Балтазар — не исках да му дам възможност да ме разубеди, — аз потеглих към къщата на магьосниците. Карах цяла нощ, чак до Тусон. Настаних се в един мотел, спах почти през целия ден и късно следобед отново потеглих, като следвах същия маршрут, който Изидоро Балтазар бе използвал при връщането ни.
Нямам много добро чувство за ориентация, но този маршрут е дълбоко запечатан в съзнанието ми. С учудваща увереност, аз знаех точно по кой път да поема, къде да завия. Стигнах до къщата на магьосниците за нула време. Не си направих труда да погледна часовника си, защото не исках да се простя с усещането, че от качването ми в колата в Тусон до пристигането ми в къщата на магьосниците са минали само няколко секунди.
Това, че в къщата нямаше никой, съвсем не ме обезпокои. Съзнавах, че не бях официално поканена. Ясно си спомнях, обаче, какво ми беше казала Нелида, докато прибираше в един шкаф кошничката с подаръци, които те всички ми бяха дали, а именно, че мога да се върна винаги, когато пожелая.
— Ден или нощ, тази кошница винаги ще те придърпа безопасно тук — отекваха думите й в ушите ми.
С увереност, която обикновено се добива само чрез практика, аз отидох направо в стаята, дадена ми от Есперанса. Хамакът беше приготвен, като че ли ме очакваше. Най-сетне ме обзе смътно безпокойство, но не бях всъщност така изплашена, както би трябвало да съм. Не съвсем отпусната, аз легнах върху хамака, като оставих единия си крак отвън, за да се люлея напред-назад.
— Да вървят по дяволите страховете ми — извиках аз, като прибрах крака си и се изтегнах като котка, докато всичките ми стави изпукаха.
— А, върнала си се по живо по здраво — рече ми някакъв глас от коридора.
Не я видях, не ми беше необходимо и да позная гласа й, но въпреки това знаех, че е Нелида. Зачаках да влезе, но тя не го направи.
— Храната ти е в кухнята — чух я да казва.
Стъпките й се отдалечиха от моята врата, надолу по коридора.
Скочих и се втурнах след нея.
— Чакай, чакай, Нелида! — извиках аз.
Нямаше никой нито в коридора, нито в стаите, покрай които минах на път за кухнята. Всъщност в цялата къща нямаше никой. И въпреки това бях сигурна, че са там. Чувах гласовете им, смеха им, потракването на чинии, тенджери и тигани.
Следващите няколко дни прекарах в непрекъснато очакване да се случи нещо важно. И представа си нямах какво ще е то, но знаех, че трябва да е свързано с жените.
По необяснима за мен причина жените не желаеха да се покажат. Тяхната невероятна потайност ме принуждаваше постоянно да обикалям из коридорите, безшумна като сянка. Прилагах какви ли не трикове да ги изненадам, но въпреки това не успявах дори да ги зърна. Те влизаха и излизаха от стаите си, от къщата, като полъх, сякаш шареха между световете и оставяха след себе си единствено звука от своите гласове и смях.
Понякога се питах дали жените наистина са там, или стъпките, гласовете и смеха са просто плод на въображението ми. Всеки път когато си казвах, че се въображаеми, чувах някоя от тях да снове по двора. И тогава, с подновен трепет и очакване, аз се втурвах към задната част на къщата, само за да видя, че пак са ме надхитрили. В такива случаи се убеждавах, че, бидейки истински магьосници, жените имаха някаква вътрешна система за ехо-локация като при прилепите, която променяше местонахождението им според моите движения.