Разочарованието ми, че не можех да ги заловя пред печката, винаги се изпаряваше при вида на вкусните, екзотични ястия, които оставяха за мен; невероятният им вкус щедро компенсираше нищожността на порциите. С огромно удоволствие изяждах тази прекрасна храна. И въпреки това оставах гладна.
Един ден, малко преди здрачаване, чух мъжки глас откъм задната част на къщата да ме вика тихо по име. Скочих от хамака и се втурнах по коридора. Толкова се зарадвах да видя пазача, че едва ли не скочих върху него, както правят кучетата. Неспособна да сдържам радостта си, аз го целунах по бузите.
— Внимавай, нибелунга — рече той с гласа и маниера на Изидоро Балтазар.
Отскочих назад с разширени от изненада очи. Той ми намигна и добави:
— Не се увличай много, че току виж си ме изнасилила, докато се усетя.
За миг не знаех как да разбирам думите му. Но после той се разсмя и свойски ме потупа по гърба, от което напълно се успокоих.
— Радвам се да те видя — рече меко той.
— Прекрасно е, че те виждам! — смутено се усмихнах аз, след което го попитах къде са всички останали.
— А, тук са — рече той неопределено. — В момента са загадъчно недостъпни, но иначе са тук.
И като видя разочарованието ми, добави:
— Имай търпение.
— Знам, че са тук — измънках аз. — Оставят ми храна.
И като хвърлих поглед през рамо, за да подсиля думите си, добавих:
— Но винаги оставам гладна. Порциите са твърде малки. По думите на пазача, това било естествено за храната на силата — на човек никога не му стигала. После каза, че той сам си готвел — боб и ориз със свинско, говеждо или пиле — и ядял само веднъж на ден, но никога по едно и също време.
След това ме заведе да видя стаята, в която живее. Тя беше онази голяма, разхвърляна стая зад кухнята, със странните дървени и железни скулптури, където въздухът, наситен с аромата на жасмин и евкалипт, висеше тежък и неподвижен по дръпнатите завеси. Той спеше на походно легло, което държеше сгънато в гардероба, когато не го използваше, и се хранеше на стара английска маса от XVIII век с тънки кръгли крака.
Довери ми, че и той като жените не обичал рутината. Било му все едно дали е ден или нощ, дали е сутрин или следобед. Метял двора и събирал листата на сечището, когато имал желание да го прави; дали по земята имало цветчета или листа не било от значение.
През следващите няколко дни преживях доста трудни мигове, опитвайки се да се приспособя към този на вид дезорганизиран начин на живот. По-скоро от натрапчива необходимост, отколкото от някакво желание да съм полезна, аз помагах на пазача в неговите ежедневни задължения. Също така неизменно приемах поканите му да се храня с него. Храната му беше така приятна, както и компанията му.
Убедена, че той не е просто пазач, аз правех всичко възможно да го накарам чрез моите въпроси да се издаде; безполезен похват, защото никога не получавах какъвто и да е задоволителен отговор.
— Откъде си? — попитах го аз направо един ден, докато се хранехме.
Той вдигна поглед от чинията си и, като че ли беше очаквал безцеремонен разпит, чинно посочи планините на изток, които се виждаха от прозореца като картина.
— Планините Бакатете ли? — попитах аз. Гласът ми издаваше моето недоверие.
— Но ти не си индианец — измънках аз смутено. — Според мен само нагуалът Мариано Аурелиано, Делия Флорес и Хенаро Флорес са индианци.
Окуражена от изненадата и очакването, изписани по лицето му, аз добавих, че, по мое мнение, Есперанса не се вписва в никакви расови класификации Наведох се към него през масата и заговорнически му доверих това, което вече бях казала на Флоринда:
— Есперанса не е родена като човешко същество. Тя се е пръкнала от някаква магия. Тя е самият дявол.
Като се облегна назад в стола си, пазачът гръмко се разсмя.
— А какво ще кажеш за Флоринда? — рече той. — Знаеш ли, че тя е французойка? Или по-точно, родителите й са французи. Те били от онези семейства, които дошли в Мексико с Максимилиан и Карлота.
— Тя е много хубава — измънках аз, докато се опитвах да си спомня хиляда осемстотин и коя година точно Наполеон изпраща австрийския принц в Мексико.
— Ти не си я виждала натруфена — рече пазачът. — Тогава е нещо съвсем различно. Възрастта не е от значение при нея.
— Кармела ми каза, че аз съм като Флоринда — плахо промълвих аз в пристъп на суетност.
Изстрелян от напиращия у него смях, пазачът скочи от стола си.
— Как ли пък не — рече той без каквото и да е чувство, като че ли въобще не го интересуваше как ще бъдат приети думите му.