— Случи се нещо доста загадъчно. Трябва да те посветя.
Тя ме хвана за ръката и ме отведе обратно на мястото, където бях клекнала. И там, зад храстите, видях едно магаре.
— Преди го нямаше — настоях аз.
Делия ме огледа с видимо задоволство, после сви рамене и се обърна към животното:
— Малко магаренце — заговори му тя като на бебе — видя ли й купето?
Тя е вентрилоквист, помислих си аз, и ще накара животното да проговори. Нищо не се случи обаче, освен че магарето изрева високо няколко пъти.
— Да се махаме оттук — примолих се аз, като я задърпах за ръкава. — Сигурно собственикът му се спотайва из храсталаците.
— Но това сладурче няма собственик — гальовно каза тя със същия глупав бебешки глас и почеса меките, дълги уши на животното.
— Разбира се, че има собственик — троснах се аз. — Не виждаш ли колко е охранено и добре поддържано?
С дрезгав от страх и нетърпение глас аз отново изтъкнах колко е опасно две жени да се мотаят сами на безлюден път в Сонора.
Делия мълчаливо ме погледна привидно обезпокоена. После ми кимна, сякаш в съгласие, и ми направи знак да я последвам. Магарето вървеше близо зад мен, като от време на време побутваше задните ми бузки с муцуната си. Мърморейки проклятия, аз се обърнах, но магарето го нямаше.
— Делия! — извиках аз внезапно изплашена. — Какво стана с магарето?
Стреснати от вика ми, ято птици шумно се вдигна към небето. Извиха се в кръг около нас, след което отлетяха на изток към онази тънка ивица в небето, която отбелязва края на нощта и началото на новия ден.
— Къде е магарето? — попитах отново аз с едва доловим шепот.
— Точно пред теб — отвърна Делия меко, като посочи едно чворесто дърво без листа.
— Не го виждам.
— Сложи си очила.
— Нищо ми няма на очите — сопнах се аз. — Виждам дори нежните цветчета по дървото.
Удивена от красотата на мержелеещите се, снежно бели, подобни на ореол, цветчета, аз се приближих още повече.
— Какво е това дърво? — попитах аз.
— Пало Санто — отвърна тя.
За миг помислих, че магарето, което излизаше иззад гладкия, сребристо сив дънер на дървото, бе проговорило.
— Пало Санто — разсмя се тя.
И тогава ме осени мисълта, че Делия си прави шега с мен. Магарето вероятно беше на лечителката, която, без съмнение, живееше някъде наблизо.
— Какво смешно има? — попита Делия, доловила многозначителната усмивка на лицето ми.
— Стомахът ми се бърка ужасно — излъгах аз. После притиснах с две ръце корема си и клекнах. — Моля те, изчакай ме в колата.
Тя се обърна и тръгна към пътя, а аз развързах шала си и го завързах около врата на магарето. С нетърпение очаквах да видя изненадата на Делия като пристигнем при лечителката и разбере, че съм прозряла шегата й от самото начало.
Скоро обаче загубих всякаква надежда да видя магарето или пък шала си отново. Пътувахме още близо два часа преди да стигнем до дома на лечителката.
2
БЕШЕ КЪМ 8 ЧАСА СУТРИНТА, когато пристигнахме в дома на лечителката, в покрайнините на Сиудат Обрегон. Той представляваше масивна стара къща с варосани стени и керемиден покрив, посивял от времето. Прозорците бяха от ковано желязо, а входът с формата на арка.
Тежката врата към улицата беше широко отворена. С увереността на човек, познаващ мястото, Делия Флорес ме преведе през тъмния вестибюл и по дълъг коридор към задната част на къщата, до някаква стая, оскъдно обзаведена с тясно легло, маса и няколко стола. Най-странното в стаята беше, че имаше врата на всяка от четирите стени; всичките бяха затворени.
— Изчакай тук — нареди ми Делия, като посочи тясното легло. — Подремни малко, докато доведа лечителката. Може да се позабавя — добави тя, затваряйки вратата след себе си.
Изчаках стъпките й да заглъхнат по коридора преди да разгледам по-обстойно най-странно изглеждащата лечителска стая, която някога бях виждала. Варосаните стени бяха голи; светлокафявите кахлени плочки на пода лъщяха като огледало. Нямаше олтар, нямаше образи или статуетки на светци, нито на Девата или пък на Исус, за които бях свикнала да приемам, че са нещо обичайно в стаите на лечителите.
Надникнах и през четирите врати. Зад две от тях започваха дълги коридори, а другите две водеха към двор, заобиколен от висока ограда.
Докато пристъпях на пръсти по тъмния коридор към една друга стая, чух тихо, заплашително ръмжене зад себе си. Бавно се извърнах. На по-малко от метър зад мен стоеше огромно черно куче със свиреп вид. То не ме нападна, а остана на място, като продължаваше да ръмжи и да се зъби. Без да гледам животното право в очите, но и без да го изпускам от поглед, аз се върнах обратно в лечителската стая.