Подразнена от тази негова забележка, от липсата на чувство, аз го изгледах кръвнишки със зле прикрита неприязън. После, подтиквана от желание да сменя темата, аз го попитах за нагуала Мариано Аурелиано.
— Откъде точно е той?
— Кой знае откъде произхождат нагуалите? — измънка той, отивайки до прозореца.
Дълго гледа планините в далечината, след което отново се обърна към мен и рече:
— Някои твърдят, че нагуалите произхождат от самия ад. И аз мисля така. А някои казват, че нагуалите дори не са хора.
Той отново направи пауза и аз се запитах дали пак ще последва дълго мълчание. Като че ли долавяйки нетърпението ми, той седна до мен и добави:
— Ако питаш мен, аз бих казал, че нагуалите са свръхчовеци. Затова знаят всичко за човешката природа. Не можеш да излъжеш един нагуал. Те виждат в теб. Те виждат във всичко. Те виждат дори в пространството до други светове в този свят и светове извън този свят.
Размърдах се неспокойно в стола си, като се молех да спре да говори. Съжалих, че го въвлякох в този разговор. Не се съмнявах, че човечецът е мръднал.
— Не, не съм мръднал — увери ме той и аз изпищях. — Просто казвам неща, които досега не си чувала, това е.
Премигнах няколко пъти, готова да се защитавам. Безпокойството ми ме изпълни с кураж и аз го попитах направо:
— Защо се крият от мен?
— Очевидно е — бързо ми отвърна той, но като видя, че за мен съвсем не беше очевидно, добави: — Би трябвало да знаеш. Ти и тези като теб сте екипажа, не аз. Аз не съм един от тях. Аз съм просто пазача. Аз смазвам машината…
— Объркваш ме още повече — измърморих аз раздразнено.
После ме озари някакво мигновено прозрение.
— За какъв екипаж говориш? — попитах.
— За жените, с които се срещна последния път, когато беше тук — отвърна той. — Сънувачите и прикривачите. Те ми казаха, че ти си като прикривачите. И си една от тях.
Той си наля чаша вода и отиде до прозореца. Отпи няколко глътки и ми каза, че нагуалът Мариано Аурелиано е изпитал прикриваческите ми способности в Тусон, щата Аризона, когато ме изпратил в кафенето със задачата да сложа хлебарка в храната си. Пазачът се обърна с гръб към прозореца, погледна ме право в лицето и добави:
— И ти се провали.
— Не искам да слушам повече за тази глупост — прекъснах го аз.
Нямах никакво желание да чуя остатъка от историята. Лицето му се набръчка от злорадство.
— Но после, след провала, ти се реабилитира, като най-безотговорно и нехайно започна да удряш нагуала Мариано Аурелиано и да му крещиш. Прикривачите — подчерта той — имат дарбата и умението да боравят с хората, имат подход към хората.
Отворих уста да кажа, че не разбирам и дума от това, което ми говори, но бързо я затворих отново.
— Учудващото е — продължи той, — че ти си великолепен сънувач. Ако не беше това, щеше да си като Флоринда — като махнеш височината и външния вид, разбира се.
Усмихвайки се злъчно, аз проклех наум това смахнато, злобно старче.
— Помниш ли колко жени имаше на пикника? — попита той съвсем неочаквано.
Затворих очи да си спомня по-добре пикника. Ясно видях шест жени, седнали на покривката, постлана под евкалиптовите дървета. Есперанса я нямаше, но Кармела, Зойла, Делия и Флоринда бяха там.
— Кои са другите две? — попитах аз, по-озадачена от всякога.
— А — измънка той одобрително, докато лъчезарна усмивка озаряваше лицето му. — Тези двете бяха сънувачи от друг свят. Ти ги видя ясно, след което те изчезнаха, но твоето съзнание не регистрира това, просто защото беше твърде странно.
Кимнах разсеяно, като се питах как е възможно да съм видяла само четири жени, когато знаех, че са шест.
Мисълта ми сигурно беше стигнала до него, защото той каза, че било съвсем естествено да съсредоточа вниманието си върху четирите жени.
— Другите две са твоят източник на енергия. Те са безтелесни и не са от този свят.
Изумена и объркана, аз само стоях и го гледах; нямах повече въпроси.
— Тъй като не си в планетата на сънувачите — поясни той, — твоите сънища са кошмари, а твоите преминавания от сънищата в реалността и обратно са много нестабилни и опасни, както за теб така и за останалите сънувачи. Затова Флоринда се е заела да изпълнява ролята на буфер и да те пази.
Станах така рязко, че столът ми падна на земята.
— Не искам да зная нищо повече! — извиках аз. Понечих да изтърся, че предпочитам да не знам за налудничавите им навици и обяснения, но се спрях навреме.
Пазачът ме хвана за ръка и ме изведе навън, след което минахме през сечището, през храсталака и излязохме на гърба на малката къща.
— Искам да ми помогнеш за генератора — рече той. — Трябва да се поправи.