Разсмях се на глас и му казах, че не разбирам от генератори. Едва когато отвори люка на един бетонен блок, разбрах, че електричеството за светлината в къщата се произвеждаше там. Абсолютно бях приела за даденост, че електрическите крушки и уреди в провинциално Мексико са като тези, с които съм свикнала.
От този ден нататък аз се опитвах да не му задавам твърде много въпроси. Чувствах, че не съм готова за неговите отговори. Срещите ни се превърнаха в нещо като ритуал, при който аз правех всичко възможно да не отстъпвам на изтънчения испански, който старецът използваше. Прекарвах часове над речниците в стаята си в търсене на нови, а често и архаични думи, с които да го впечатля.
Един следобед, докато чаках пазача да донесе храната — за пръв път, откакто бях открила стаята му, бях сама в нея, — си спомних овехтялото, странно огледало. Внимателно заразглеждах помътнялата му, напетнена повърхност.
— Ще се уловиш в капана на огледалото, ако се гледаш твърде дълго — рече един глас зад мен.
Очаквайки да видя пазача, аз се обърнах, но в стаята нямаше никой. В желанието си да стигна вратата, аз едва не съборих дървено-желязната скулптура, която беше зад мен. Машинално се протегнах да я хвана, за да не падне, но преди още да съм я докоснала, статуята сякаш се изви от мен със странно спираловидно движение, след което се върна в първоначалното си положение с поразително човешка въздишка.
— Какво има? — попита пазачът, влизайки в стаята.
Той постави огромен поднос върху нестабилната маса и, поглеждайки към пребледнялото ми лице, отново ме попита какво ми има.
— Понякога имам чувството, че тези чудовищни фигури са живи и ме наблюдават — казах аз, като посочих с брадичка най-близката статуя.
Но като забелязах мрачното му, посърнало лице, побързах да го уверя, че нямах предвид „чудовищни“ в смисъл на „грозни“, а само, че са много големи. Поех няколко пъти дълбоко въздух и повторих, че скулптурите създават у мен впечатлението, че са живи.
Като се огледа крадешком и сниши гласа си до едва доловим шепот, той рече:
— Живи са.
Почувствах се така неловко, че от нервност започнах да бъбря за онзи следобед, когато за пръв път видях стаята му и как бях примамена да вляза в нея от свръхестествен шепот, който впоследствие се оказа вятърът, духащ завесата навън-навътре през счупения прозорец.
— Тогава обаче смятах, че е някакво чудовище — доверих му аз, като нервно се изхихиках. — Някакво чуждо присъствие, което се храни от сенките на здрача.
Прехапал долната си устна, пазачът ме наблюдаваше внимателно. После погледът му зашари безцелно из стаята.
— Хайде да седнем да се нахраним — рече най-сетне той. — Ще изстине храната ни.
Той ми издърпа стола и веднага след като се настаних удобно добави с треперещ глас:
— Права си като ги наричаш „присъствия“, защото те не са скулптури. Те са „изобретения“.
После ми довери заговорнически:
— Изобретени са от велик нагуал, който е държал моделите в един друг свят.
— Мариано Аурелиано ли? — попитах аз. Той поклати глава и рече:
— От много по-стар нагуал на име Елйас.
— Защо тези изобретения са в твоята стая? — попитах аз. — Този велик нагуал за теб ли ги е направил?
— Не — отвърна той. — Аз само се грижа за тях.
След което стана, извади от джоба си прилежно сгъната бяла носна кърпа и започна да бърше с нея най-близкото изобретение.
— Тъй като аз съм пазача, на мен се пада задължението да се грижа за тях — рече той. — Един ден, с помощта на всички тези магьосници, които вече познаваш, аз ще отнеса тези изобретения там, където им е мястото.
— И къде е това?
— Безкрая, космоса, вакуума.
— И как смяташ да ги отнесеш?
— Чрез същата сила, която ги е донесла тук: силата на будното сънуване.
— Щом сънуваш, както сънуват тези магьосници — започнах аз предпазливо, като се опитвах да скрия тържеството в гласа си, — тогава и ти самият трябва да си магьосник.
— Магьосник съм, но не съм като тях — рече той.
Откровеното му признание ме обърка.
— И каква е разликата? — попитах аз.
— А! — възкликна той многозначително. — Голяма. Но не мога да я обясня сега. Ако го направя, ще станеш още по-мрачна и сърдита. Един ден обаче сама ще разбереш всичко, без да е необходимо някой да ти го обяснява.
Усещах как мозъкът ми щрака в отчаян опит да измисля какво друго да кажа, какво още да попитам.
— Можеш ли да ми кажеш как нагуалът Елйас се е сдобил с изобретенията? — казах накрая аз.
— Видял ги е в съня си и ги е уловил — отвърна пазача. — Някои от тях са копия, направени от него, на изобретения, които не е могъл да отнесе. Други са истински. Изобретения, транспортирани от този велик нагуал чак до тук.