Не вярвах и на дума от това, което казваше, но все пак не се въздържах да добавя:
— Защо ги е донесъл нагуалът Елйас?
— Защото самите изобретения са го помолили за това — отвърна той.
— Защо?
Пазачът отхвърли въпроса ми с махване на ръката и ме подкани да си изям храната. Неговото нежелание да задоволи моето любопитство само възбуди още повече интереса ми. Не можех да си представя защо не искаше да говори за тези измишльотини, когато така добре му се удаваха уклончивите отговори; можеше да ми каже всичко.
Веднага след като се нахранихме, той ме помоли да извадя походното легло от гардероба. Като знаех предпочитанията му, аз го разпънах до двойната френска врата. Въздишайки доволно, той си легна, като отпусна глава на малката правоъгълна възглавница, прикачена на единия край на леглото. Тя беше пълна със сушени царевични и други зърна. Тази възглавница осигурявала сладки сънища, твърдеше той.
— Готов съм да подремна — рече той, като разхлабваше колана си.
Това беше неговият учтив начин да ми каже да напусна стаята.
Подразнена от нежеланието му да говори за изобретенията, аз натрупах чиниите върху подноса и демонстративно излязох от стаята. Чак до кухнята чувах похъркването му.
Същата нощ се събудих от подрънкването на китара. Машинално се пресегнах за фенерчето, което държах до ниско спуснатия хамак, и погледнах часовника си. Беше малко след полунощ. Загърнах се плътно в одеалото и на пръсти излязох в коридора, който водеше до вътрешния двор.
Там, седнал на един плетен стол, някакъв мъж свиреше на китара. Не можех да видя лицето му, но знаех, че е същият мъж, когото бяхме видели и чули с Изидоро Балтазар, когато дойдох тук за пръв път. Както и тогава, мъжът престана да свири в мига, в който ме видя; стана от стола си и влезе в къщата.
Аз се прибрах в стаята си и свиренето веднага се поднови. Тъкмо се унасях, когато го чух да пее с ясен, плътен глас. Пееше на вятъра, като го приканваше да дойде през километрите мълчание и пустота.
Като че ли в отговор на настоятелния му призив, вятърът се усили. Засвири в храстите. Откъсваше сухите листа от дърветата и ги завихряше на шумолящи купчинки до стените на къщата.
Импулсивно, аз отворих вратата към вътрешния двор. Вя1ърът изпълни стаята с неизразима тъга; на тъгата на сълзите, а меланхоличната самота на пустинята, на праха и древните сенки. Вятърът се виеше из стаята като дим. Аз го поемах с всяко вдишване. Той натежаваше в дробовете ми и въпреки това, колкото по-дълбоко вдишвах, толкова по-лека се чувствах.
Излязох навън и, провирайки се между високите храсти, отидох до задната част на къщата. Белосаните стени улавяха лунната светлина и я отразяваха ярко върху пометеното от вятъра широко сечище. Опасявайки се, че може да ме видят, аз прибягвах от едно плодно дърво до друго, като се криех в тъмните сенки, хвърляни от лунната светлина, докато стигнах до двете цъфнали портокалови дървета, които пазеха пътеката към малката къща.
Вятърът донесе звука от приглушен смях и неясен шепот откъм храсталака. Аз се втурнах смело по пътеката, но самообладанието ми се изчерпа, докато стигна до входната врата на малката, тъмна къща. Трепереща от вълнение, аз се приближих плахо до един отворен прозорец. Разпознах гласовете на Делия и Флоринда, но прозорецът беше твърде висок, за да видя какво правят жените.
Заслушах се с надеждата да чуя нещо важно, нещо потресаващо, което да ми помогне да разреша проблема, заради който бях дошла, а именно — неспособността ми да сънувам. Но чувах само клюки. Бях така погълната от злъчните им инсинуации, че на няколко пъти се изсмях на глас, забравяйки, че ги подслушвам.
Отначало помислих, че одумват някакви външни хора, — но после разбрах, че говореха всъщност за жените-сънувачм, като най-злъчните им забележки бяха насочени към Нелида.
Казаха, че и след толкова много години тя все още не можела да се откъсне от хватката на света. Била не само суетна — стояла по цял ден пред огледалото, както твърдяха те, — но и похотлива. Правела всичко по силите си, за да е сексуално привлекателна с цел да съблазни нагуала Мариано Аурелиано. Едната изтъкна ехидно, че в крайна сметка тя била единствената, която можела да поеме неговия огромен, мощен член.
После заговориха за Клара. Нарекоха я „надута слоница“, която си мислела, че неин дълг е да сипе благословии върху всеки. В момента обект на вниманието й бил нагуалът Изидоро Балтазар, а насладата за него била голото й тяло. Но не за да го използва, а само да го гледа. Веднъж сутрин и още веднъж вечер, тя го забавлявала със своята голота. Била убедена, че по този начин ще осигури сексуалната мощ на младия нагуал.