Третата жена, за която заговориха, беше Зулейка. За нея казаха, че се мислела за светица или пък Дева Мария. Нейната така наречена „духовност“ не била нищо друго, освен лудост. Периодично се смахвала. И когато това се случело, тя започвала да чисти къщата повсеместно, включително камъните по двора или около имота.
Следващият обект на одумки беше Хермелинда. Описаха я като много трезвомислеща, много уравновесена, въобще — въплъщение на ценностите на средната класа. Също като Нелида и тя не можела, макар и след толкова много години, да престане да се стреми да бъде идеалната жена, идеалната домакиня. Макар че не можела да готви, нито да шие, нито да бродира, нито да свири на пиано, за да забавлява гостите си, Хермелинда искала да я познават, казаха хихикайки се те, като образец на добрата женственост, също както Нелида искала да я познават като образец на порочната женственост.
Ако можеше от тях двете да стане една жена, отбеляза един глас, щеше да се получи идеалната жена за господаря: перфектна домакиня в кухнята, дама в обществото и страстна любовница в леглото, винаги когато господарят пожелае.
След това те млъкнаха, а аз се върнах тичешком в къщата, отидох в стаята си и се хвърлих в хамака. Но колкото и да се мъчех, вече не можах да заспя. Чувствах, че защитното балонче, което сякаш ме беше обграждало досега, се бе пръснало, заличавайки усещането ми за наслада, за очарование от пребиваването ми в къщата на магьосниците. Единственото, за което можех да мисля, беше, че този път по своя воля се бях „накиснала“ в Сонора с една шайка смахнати старици, които не правеха нищо друго, освен да клюкарстват, когато можех да си бъда в Лос Анджелис и да се забавлявам.
Бях дошла тук за съвет. А вместо това, те ме бяха пренебрегнали и ме бяха оставили в компанията на един изкуфял старец, за който дори смятах, че е жена.
Докато дойде време да закусвам с пазача същата сутрин, аз се бях докарала до такова състояние на справедливо възмущение, че не можех да преглътна нито залък.
— Какво има? — попита старецът, като ме гледаше напрегнато. Обикновено избягваше да гледа право в очите. — Не си ли гладна?
Изгледах го кръвнишки. И като се отказах от всякакви опити за самоконтрол, аз му разкрих всичко, което ми тежеше. Докато се оплаквах, ме осени мигновена трезвост: казах си, че вместо да обвинявам стария човек, би трябвало да съм му благодарна, защото се държеше изключително мило с мен. Но беше твърде късно да спра. Дребните ми несгоди бяха заживели свой собствен живот. Гласът ми ставаше все по-писклив, докато преувеличавах и изопачавах случилото се през последните няколко дни. Със злобно задоволство му казах, че съм подслушала жените.
— Те въобще не искат да ми помогнат — заявих аз авторитетно. — Не правят нищо друго, освен да клюкарстват. Казаха ужасни неща за жените-сънувачи.
— И какво ги чу да казват? — попита той.
С най-голяма охота му разказах всичко. Учудих се на себе си колко ясно си спомням и най-малките подробности от злъчните им коментари.
— Очевидно, те са говорили за теб — заяви той в момента, в който свърших разказа си. — Символично, разбира се.
Той изчака да попия думите и преди да успея да възразя попита невинно:
— Не си ли ти по малко от всичко това?
— Разбира се, че съм! — избухнах аз. — И не се опитвай да ми пробутваш разни психологически глупости; не бих ги приела дори от образован човек, да не говорим за някакъв неграмотник като тебе, селянин такъв.
Очите на пазача се разшириха от изумление, а крехките му рамене се отпуснаха. Не изпитвах никакво съчувствие към него, само съжаление към себе си. Загуба на време беше да му разказвам какво съм чула.
Тъкмо щях да кажа каква грешка съм направила да пропътувам цялото това разстояние и то за нищо, когато пазачът ме погледна с такова презрение, че се засрамих, задето избухнах.
— Ако се сдържаш малко и се огледаш, ще разбереш, че нищо, което тези магьосници правят, не е за да се забавляват, да впечатлят някого или пък да си избиват комплексите — рече той с абсолютно хладнокръвие. — Всичко, което казват или вършат, има причина, има цел.
Гледаше ме така напрегнато, че исках да се отместя, но не можех.
— Не си мисли, че си тук на почивка — подчерта той. — За магьосниците, на които си станала плячка, няма ваканции, няма почивки.
— Какво се опитваш да ми кажеш? — попитах сърдито аз. — Недей да шикалкавиш, просто го кажи.
— Как да се изразя по-ясно от това? — рече той. Гласът му беше измамно мек и зареден с повече значение, отколкото можех да възприема.