— Снощи магьосниците са ти казали каква си — рече той. — Те са използвали четирите жени от планетата на сънувачите като параван, за да ти опишат на теб, подслушвачката, каква си всъщност: една повлекана, която си въобразява, че е нещо грандиозно.
Бях така шокирана, че се вцепених. После по цялото ми тяло се разтече гняв, горещ като лава.
— Ах, ти, гадно малко нищожество — изкрещях аз и го ритнах в слабините.
Преди кракът ми да го удари, обаче, аз вече бях видяла за миг старецът да се гърчи от болка на земята, с тази разлика, че кракът ми не удари нищо, освен въздуха. Със скоростта на професионален боксьор, той беше отскочил настрана.
Устата му се усмихна, но очите му останаха безизразни и студени, докато ме наблюдаваше как пуфтя и пъшкам.
— Ти прилагаш на нагуала Изидоро Балтазар всички онези дребни хитрини, които са споменали магьосниците. Така си научена. Помисли си, вместо просто да се ядосваш.
Отворих уста да кажа нещо, но не излезе никакъв звук. Бях онемяла не толкова от думите му, колкото от опустошително безразличния му, леден тон. Предпочитах да беше ми изкрещял, защото тогава щях да знам как да реагирам: щях да изкрещя по-високо.
Нямаше смисъл да се боря с него. Той не беше прав, уверявах се аз. Беше просто един изкуфял старец с остър език. Не, нямаше да му се ядосвам, но нямаше и да го приемам на сериозно.
— Надявам се, че няма да се разцивриш — предупреди ме той преди още да съм се съвзела от шока.
Въпреки решението ми да не се ядосвам на изкуфялото старче, лицето ми почервеня от гняв.
— Разбира се, че няма — озъбих се аз.
Преди да се опитам да го ритна отново, аз му изкрещях, че тъй като е само един дребен прислужник, заслужава бой за своята наглост, но твърдият, безмилостен поглед в очите му ме накара да загубя инерция. Някакси успя да ме убеди, без ни най-малка промяна в своя вежлив и въпреки това безизразен тон, че трябва да му се извиня.
— Съжалявам — най-сетне казах аз и бях искрена. — Моята избухливост и невъздържаност винаги вземат връх у мен.
— Знам; те всички ме предупреждаваха за теб — рече той сериозно, след което добави с усмивка: — Изяж си храната.
Чувствах се неловко през цялото време, докато ядях. Дъвчейки бавно, аз го наблюдавах изпод вежди. Макар че не полагаше ни най-малко усилие да е дружелюбен с мен, аз знаех, че не ми е сърдит. Опитвах се да се успокоя с тази мисъл, но не ми се стори кой знае колко успокоителна. Усещах, че липсата на загриженост у него не е нарочна или преднамерена. Той не ме наказваше. Нищо от това, което бях казала или направила, не беше имало каквото и да е въздействие върху него.
Преглътнах последната хапка и казах първото нещо, което ми дойде наум, и то с учудваща за самата мен увереност:
— Ти не си пазач.
Той ме погледна и попита:
— А кой, смяташ, че съм?
Лицето му се разтегна в доволна усмивка.
Тя ме накара да забравя всякаква предпазливост. Заля ме мощна вълна от невероятна дързост. Изтърсих — като обида, естествено, — че е жена и че е Есперанса.
Облекчена, че най-после свалих този камък от душата си, аз въздъхнах шумно и добавих:
— Затова единствено при теб има огледало; ти трябва да изглеждаш еднакво убедително както като мъж, така и като жена.
— Сонорският въздух, изглежда, ти се е отразил — рече замислено той. — Общоизвестен факт е, че редкият пустинен въздух влияе на хората по много странен начин.
Той ме хвана за китката и силно я стисна, като добави:
— Или може би е от нрава ти да се държиш гадно и неуравновесено и да изтърсваш с абсолютна авторитетност първото нещо, което ти дойде наум?
Хихикайки си, пазачът се наведе към мен и предложи да подремна с него.
— Ще ни се отрази добре — рече той. — И двамата имаме нужда от почивка.
— Така, значи! — възкликнах аз, не знаейки дали да се обидя, или да се изсмея на предложението му. — Искаш да спя с теб, а?
Добавих, че Есперанса вече ме беше предупредила за неговата похотливост.
— Защо отказваш да подремнеш с мен, ако си убедена, че съм Есперанса? — попита той, като разтриваше врата ми.
Ръката му беше топла и успокояваща.
— Не отказвам — защитих се неуверено аз. — Просто не обичам дремките. Никога не подремвам. Казвали са ми, че дори и като бебе не съм ги обичала.
Говорех бързо и нервно, препъвах се в думите си, повтарях се. Исках да стана и да изляза, но лекият натиск на ръката му върху врата ми ме държеше прикована за стола.
— Знам, че си Есперанса — настоях аз. — Познавам докосването й; то има същото успокояващо въздействие като твоето.