Усещах как главата ми се замайва и очите ми се затварят против волята ми.
— Така е — меко се съгласи той. — Ще ти се отрази добре да полегнеш, дори и само за миг.
Приемайки мълчанието ми за съгласие, той отиде до гардероба и извади походното легло и две одеала. Даде ми едното.
Предстоеше ми да изживея безкрайни изненади. Без да знам защо, аз легнах без да протестирам. През полуотворените си клепачи го наблюдавах как се протегна, докато всичките му стави изпукаха. Изу си ботушите, разкопча си колана и легна до мен на леглото. Под прикритието на тънкото памучно одеало той се измъкна от панталоните си и небрежно ги пусна на земята до ботушите.
Повдигна одеалото и ми се показа. Изчервявайки се, аз го гледах втренчено с огромно любопитство и удивление. Голото му тяло, също като това на Есперанса, беше пълна противоположност на това, което смятах, че е. Тялото му беше гъвкаво, гладко и неокосмено. Беше слаб като тръстика, но жилав. И определено беше мъж, при това млад!
Дори не се и замислих, а притаявайки дъх, плахо надигнах моето одеало.
Звукът от едва доловим женски смях ме накара да затворя очи и да се престоря на заспала. Но като знаех, че тя няма да влезе в стаята, се отпуснах. Пъхайки ръце под главата си, аз потънах в едно тайнствено усещане, че пазачът и едва доловимият смях, идващ откъм коридора, бяха възстановили някакъв баланс, бяха подновили магическото балонче около мен. Не знаех какво точно имах предвид под това; знаех само, че колкото повече се отпускаше тялото ми, толкова повече се приближавах до отговора.
14
КАТО СЕ ВЪРНАХ от къщата на магьосниците, вече нямах нужда от увещания или насърчаване. Жените магьосници бяха успели да ми дадат някаква странна сплотеност, един вид емоционална стабилност, която не бях изпитвала досега. Не че изведнъж бях станала друг човек, а по-скоро съществуването ми имаше ясна цел. Съдбата ми беше предначертана: трябваше да се боря, за да освободя своята енергия. И толкова. Самата простота.
Но не си спомнях, нито ясно, нито дори смътно, случилото се през трите месеца, докато бях в къщата на магьосниците. Задачата да си го спомня ми отне години — задача, в която се впуснах с всичките си сили и решителност.
Нагуалът Изидоро Балтазар обаче ме предупреди за погрешността на ясните цели и емоционално заредените прозрения. Каза, че те били безполезни, защото истинската арена на магьосника била ежедневния живот, а там повърхностните обяснения не издържат на натиска.
Жените магьосници бяха казали долу-горе същото, но по един по-хармоничен начин. Те обясниха, че тъй като жените са свикнали да бъдат манипулирани, те се съгласяват лесно, но това съгласяване е просто безсъдържателно адаптиране към натиска. Ако действително успееш да ги убедиш обаче в необходимостта да променят начина си на живот, тогава битката е наполовина спечелена; дори и да не се съгласят, тяхното прозрение е много по-трайно от това на мъжете.
Имах да претеглям две мнения. Смятах, че и двете са верни. От време на време всичките ми магьоснически обяснения се срутваха под натиска на ежедневния свят, но първоначалното ми решение да се отдам на света на магьосниците винаги оставаше непоклатимо.
Малко по малко аз започнах да набирам достатъчно енергия, за да сънувам. Това означаваше, че най-сетне съм разбрала какво ми бяха казали жените: Изидоро Балтазар беше новият нагуал. И вече не беше човек. Това прозрение ми даваше също и достатъчно енергия да се връщам периодично в къщата на магьосниците.
Това място, известно като „къщата на магьосниците“, принадлежеше на всички магьосници от групата на нагуала Мариано Аурелиано. Голяма и масивна на външен вид къща, тя не се отличаваше от останалите къщи в околността и беше едва забележима, въпреки цъфналите орнаментални тропически храсти, които висяха по стените, ограждащи имота. Магьосниците твърдяха, че хората минавали покрай къщата без да я забележат, защото тя била постоянно обвита в прозирна, тънка като воал мъгла; видима за окото, но незабележима за съзнанието.
Влезеше ли вътре в къщата обаче, човек веднага усещаше ясно и неизменно, че е навлязъл в друг свят. Трите вътрешни двора, засенчени от плодни дървета, придаваха някаква приказност на полутъмните коридори и на многобройните стаи, които излизаха на тези коридори. Това, което най-много приковаваше вниманието в цялата къща, бяха кахлените подове, чиито плочки бяха подредени в най-причудливи фигури.
Къщата на магьосниците не беше топло място и въпреки това беше приветливо. В никакъв случай не беше дом, защото имаше нещо смазващо в неговата безличност, в безпощадната му аскетичност. Това беше мястото, където старият нагуал Мариано Аурелиано и неговите магьосници замисляха своите сънища и реализираха целите си. И тъй като интересите на тези магьосници нямаха нищо общо с ежедневния живот, къщата им отразяваше другосветските им занимания; тяхната къща беше истинският критерий за тяхната индивидуалност, но не като личности, а като магьосници.