В къщата на магьосниците аз общувах с всички магьосници от групата на нагуала Мариано Аурелиано. Те не ме учеха на магьосничество, нито дори на сънуване. Нямало какво да се учи, твърдяха те. Казаха, че моята задача била да си спомня всичко, което се е случило между всички тях и мен през онези първи наши срещи, когато сме били заедно. И по-специално, трябваше да си спомня всичко, което Зулейка или Флоринда са ми направили или казали — но Зулейка никога не ми беше проговаряла.
Всеки път, когато помолех някоя от тях за помощ, те директно ми отказваха да се занимават с мен. Всичките твърдяха, че без необходимата енергия от моя страна, само ще се повторят, а нямали време за това.
Отначало отказът им ми се струваше егоистичен и несправедлив. След известно време обаче прекратих всякакви опити да ги моля за каквото и да е, и просто се наслаждавах на тяхното присъствие и компания. И осъзнах, че те бяха, разбира се, абсолютно прави, като не искаха да играем нашата любима интелектуална игра — тази, в която се преструваш на заинтересован, като задаваш т.нар. „въпроси за ровене в душата“, които обикновено нямат никакво значение за нас. А нямат значение за нас, защото ние не разполагаме с необходимата енергия да направим с отговора, който евентуално бихме получили, нещо повече от това да се съгласим с него или да го отхвърлим.
При все това обаче чрез нашето ежедневно общуване аз разбрах множество неща за техния свят. Сънувачите и прикривачите въплъщаваха два модела на поведение сред жените — толкова различни, колкото въобще могат да бъдат.
Отначало се чудех дали групата, представена ми като „сънувачите“ — Нелида, Хермелинда и Клара — не бяха всъщност прикривачите. Защото според моите констатации отношенията ми с тях бяха на строго ежедневно, светско, земно ниво. Едва по-късно напълно осъзнах, че самото им присъствие предизвиква — без дори ни най-малък намек за това — съвършено нов начин на поведение от моя страна. Тоест, с тях не чувствах никаква необходимост да се утвърждавам. Нямах никакви съмнения, никакви въпроси, когато бивах с тях. Те имаха способността да ме карат да виждам — при това без да е необходимо да го изказват вербално — абсурдността на моето съществуване. И въпреки това не чувствах никаква необходимост да се защитавам.
Може би именно тази липса на властност, на прямота, ме караше да се съгласявам, да ги приемам без да им противостоя. Не ми беше необходимо дълго време, за да разбера, че жените-сънувачи, общувайки с мен на едно светско ниво, ми даваха необходимия модел, за да пренасоча енергиите си. Те искаха от мен да променя начина, по който се концентрирам върху рутинни, ежедневни действия, като например готвене, чистене, пране, ходене на училище или пък изкарване на прехраната. Тези неща трябвало да се правят, казаха ми те, с друга нагласа; трябвало да бъдат не ежедневна рутина, а творческо усилие, всяко едно толкова важно, колкото и останалите.
Преди всичко, взаимоотношенията помежду им и с жените-прикривачи беше това, което ме караше да осъзная колко особени са те. Във взаимоотношенията си като хора, в своята обикновеност те бяха лишени от обикновените човешки чувства. Тяхното общо съзнание лесно съществуваше съвместно с техните индивидуални характеристики, били те избухливост, мрачност, властност, лудост или пък свенливост.
В присъствието и компанията на коя да е от тези магьосници, аз имах странното усещане, че съм в постоянна ваканция. Но това беше само една илюзия. Те бяха в постоянна война, а врагът беше идеята за собственото им „аз“.
В къщата на магьосниците аз се запознах още и с Висенте и Силвио Мануел — другите двама магьосника от групата на нагуала Мариано Аурелиано.
Висенте беше очевидно от испански произход. Научих, че родителите му били от Каталония. Той беше слаб мъж с аристократичен външен вид и привидно крехки ръце и нозе. Ходеше из къщата по чехли и предпочиташе да носи над панталоните си горнище на пижама вместо риза. Имаше розови бузи, но иначе беше блед. Грижливо поддържаната му козя брадичка придаваше малко тежест на иначе разсеяното му поведение.
Той не само приличаше на учен, но и беше такъв. Книгите в стаята, където спях, бяха негови или по-точно, той ги събираше, четеше и се грижеше за тях. Това, което правеше начетеността му така приятна — нямаше нещо, което да не знае, — беше фактът, че винаги се държеше, сякаш той е ученикът. Бях сигурна, че това рядко е така, защото очевидно той знаеше повече от всички останали. Но щедрият му дух го караше да раздава познанията си леко и естествено, без при това да унизява някого, че знае по-малко.