Запознах се и със Силвио Мануел. Той беше среден на ръст, як, с мургава кожа и без брада. Загадъчен, злокобен на вид индианец, той беше за мен олицетворението на зъл магьосник. Очевидната му мрачност ме плашеше, а лаконичните му, редки отговори издаваха, според мен, избухлив характер.
Едва след като го опознах по-добре, разбрах какво удоволствие му доставя да поддържа и усъвършенства този имидж. Той беше най-открития и за мен най-приятен от всички магьосници. Тайните и клюките бяха неговата страст; дали бяха истина или лъжа, за него нямаше значение. Безценното за мен, а и за всички останали, беше, когато излизаха от неговите уста. Той разполагаше още и с неизчерпаем запас от вицове, повечето от които бяха безцеремонно мръсни. Той беше единственият, който обичаше да гледа телевизия и следователно винаги биваше в крак със световните новини. Той ги разказваше на останалите — злостно подсолени и с голяма доза преувеличение.
Силвио Мануел беше великолепен танцьор. Неговият опит в различни туземни, свещени танци беше легендарен. Той танцуваше с екстазна забрава и често ме канеше да му партнирам. Дали беше венецуелски народен танц, самба, танго, туист, рок или болеро — той ги знаеше всичките.
Имах взаимоотношения също и с Джон — индианецът, с когото нагуалът Мариано Аурелиано ме беше запознал в Тусон, щата Аризона. Неговото овално, открито и весело лице беше само една фасада. Той беше най-непристъпния от всички магьосници. Ходеше насам-натам с пикапа да изпълнява поръчки на останалите. Освен това и ремонтираше каквото имаше нужда от поправка вътре или извън къщата.
Ако не му додявах с въпроси или коментари и си мълчах, той ме взимаше с пикапа, докато изпълнява поръчките, и ми показваше как поправя разните неща. От него се научих да сменям шайби, да поправям течащи кранове на чешми или тоалетни казанчета; да поправям ютия или електрически ключ; да сменям маслото и свещите на колата. Под негово ръководство овладях използването на чук, отверка, трион, бормашина.
Единственото нещо, което никой от тях не правеше, беше да отговаря на въпросите и намеците ми за техния свят. Всеки път, когато се опитвах да ги въвлека в подобен разговор, те ми казваха да се обърна към нагуала Изидоро Балтазар. Стандартният им отговор беше: „Той е новият нагуал. Негово задължение е да се занимава с теб. Ние сме само твоите лели и чичовци.“
В началото нагуалът Изидоро Балтазар беше повече от загадка за мен. Къде всъщност живееше, не ми беше много ясно. Противно на всякаква програма или режим, той се появяваше в студиото или изчезваше по всяко време. Дали е ден или нощ, за него нямаше значение. Спеше, когато беше уморен, т.е. почти никога, и ядеше, когато беше гладен, т.е. почти винаги. Между тези френетични появявания и изчезвания той работеше с удивителна концентрация. Неговата способност да разтяга или компресира времето за мен беше непонятна. Много често ми се случваше да съм сигурна, че съм прекарала с него часове, дори цели дни, когато всъщност са били само няколко мига, откраднати оттук-оттам през деня или нощта от нещо друго, което е правел, каквото и да е било то.
Винаги съм се смятала за енергичен човек. С него обаче не можех да се меря. Не издържах на темпото му. Той беше непрестанно в движение, или поне така изглеждаше, бърз и активен, винаги готов да се заеме с някакъв нов проект. Жизнеността му беше просто невероятна.
Трябваше да мине доста време, докато разбера, че безграничната енергия на Изидоро Балтазар се дължеше на липсата на загриженост у него за самия себе си. Неговата непоколебима подкрепа, неговите неосезаеми, но въпреки това майсторски извършени машинации, бяха това, което ми помогна да не се отклоня от вярната посока. Имаше в него някаква лекота, някаква чиста наслада в недоловимото му, но въпреки това властно влияние, които спомогнаха да се променя, без дори да забележа, че ме водят по една нова пътека; пътека, по която вече не ми беше необходимо да играя номера или да се преструвам, или да прилагам женските си трикове, за да постигна своето.
Това, което правеше водачеството му така невероятно властно, беше фактът, че той нямаше задни мисли; въобще не се държеше собственически и водачеството му не беше опетнено от обещания или сантименталност.
Той не ме тласкаше в някаква определена посока. Тоест, не ме съветваше кои курсове да посещавам или кои книги да прочета; тези решения бяха предоставени изцяло на мен.