Имаше обаче едно условие, на което той държеше, а именно — аз трябваше да работя не с някаква друга цел, а заради поучителния и приятен процес на мислене. Потресаващо предложение! Никога не бях гледала на мисленето по този начин, нито пък по какъвто и да е друг. Не мога да кажа, че мразех да ходя на училище, но положително никога не съм смятала училищната работа за особено приятна. Това просто беше нещо, което трябваше да свърша, обикновено набързо и с възможно най-малко усилия.
Не ми оставаше нищо друго, освен да се съглася с това, което Флоринда и съратничките й така прямо бяха изтъкнали, когато ги срещнах за пръв път, а именно, че ходя на училище не за да се обогатявам със знания, а за да се забавлявам. Това, че имах добри оценки, било повече въпрос на късмет и словоохотливост, отколкото на прилежание и ученолюбивост. Имала съм доста добра памет. Знаела съм как да говоря. И как да убеждавам, твърдяха те.
Веднъж преодоляла първоначалната си неловкост от необходимостта да призная и да приема факта, че интелектуалните ми претенции не са нищо друго, освен една поза, и че не умея да мисля, освен най-повърхностно, аз се почувствах облекчена. Бях готова да се поставя под опекунството на магьосниците и да следвам учебния план на Изидоро Балтазар. За мое най-голямо разочарование, той нямаше такъв. Единственото, което направи, беше, че настоя да спра да чета и уча навън. Той смяташе, че мисленето е личен, едва ли не свят процес, който не би могъл да протича навън, пред хорските очи. Той сравни мисленето със заквасено тесто — може да се надигне само вътре, в стая.
— Най-добрият начин да разбереш каквото и да било е, разбира се, в леглото — рече ми той веднъж.
После се изтегна в леглото си, подпря глава на няколко възглавници, сви левия си крак нагоре и подпря глезена на десния върху коляното на левия.
Не ми се струваше много удачна тази поза за четене, но въпреки това я практикувах всеки път, когато бях сама. С книга на гърдите, аз изпадах в най-дълбок сън. И тъй като страдах от безсъние, по-голямо удоволствие ми доставяше сънят, отколкото обогатяването със знания.
Понякога обаче, тъкмо преди да се унеса, сякаш усещах как някакви ръце обвиват главата ми и леко ме натискат по слепоочията. Очите ми машинално сканираха отворената страница, без дори да го осъзнавам, и повдигаха цели абзаци от листа. Думите танцуваха пред очите ми, докато в ума ми избухнат рой значения като прозрения.
Изгаряща от желание да експлоатирам тази нова възможност, разкриваща се пред мен, аз повтарях процедурата отново и отново, като че ли подтиквана от някакъв безмилостен учител. Понякога обаче това усъвършенстване на метода ме изтощаваше както физически, така и умствено. В такива случаи разпитвах Изидоро Балтазар за интуитивното познание, за внезапното прозрение и разбиране, което магьосниците трябва да развият преди всичко останало.
Тогава той винаги ми казваше, че да знаеш нещо само интуитивно е безсмислено. Прозренията трябва да се приведат в някаква свързана мисъл, иначе не служат за нищо. Той сравни прозренията с наблюдаването на необяснимо явление. И двете отминават така бързо, както са се появили. Ако не се затвърждават постоянно, съмненията и забравата ще ги погълнат, защото съзнанието е устроено да е практично и да приема само това, което е измеримо и чиято истинност може да се провери.
Той обясни, че магьосниците са по-скоро хора на познанието, отколкото хора на разума. Като такива, те са една стъпка пред западните интелектуалци, които приемат, че реалността, която често се отъждествява с истината, може да се опознае чрез разума. Докато магьосниците твърдят, че чрез разума може да се опознаят единствено нашите мисловни процеси, а само чрез разбиране на нашето цялостно същество на неговото най-развито и изтънчено ниво, можем в крайна сметка да заличим границите, с които разумът определя действителността.
Изидоро Балтазар ми обясни, че магьосниците усъвършенстват целостта на своето същество. Тоест, те не правят задължително разлика между рационалната и интуитивната страна у човека. Използват ги и двете, за да достигнат областта на съзнание, която те наричат „безмълвно познание“, която се намира отвъд езика, отвъд мислите.
Неведнъж Изидоро Балтазар подчертаваше, че за да може човек да заглуши своята рационална страна, той трябва първо да разбере своя мисловен процес на неговото най-развито и изтънчено ниво. Той смяташе, че философията, като се започне още от класическата гръцка мисъл, предоставя най-добрия начин за осветляване на този мисловен процес. Той непрекъснато повтаряше, че независимо дали сме учени или лаици, ние всички сме членове и наследници на нашата западна интелектуална традиция. А това означавало, че независимо от нашето ниво на образование и интелигентност, ние сме пленници на тази интелектуална традиция и на нейната интерпретация на действителността.