Тази представа не ми харесваше и винаги е била за мен един символ на запустението. Но сега, когато започнах моята поредица от романи, аз го чувствувам по-другояче. Важното е, че пътят е наченат, че едно желание се е утвърдило. Така и аз съм започнал и нищо не е в състояние да измени това.
Джон Брейн
1
Тя ме събуди, като вдигна клепачите ми; после се вмъкна до мен под завивките, легна усмихната и ме прегърна през врата. Не биваше да идва и трябваше да си отиде, преди да се събуди Сюзън; но аз никога не съжалявах за присъствието й, каквото и да казваше Спок. Беше толкова мъничка и беззащитна, толкова хубава в този миг с розовото си личице и разрошената коса, че сигурно щеше да й се случи нещо ужасно; този свят не е за деца.
Целунах я, за да не си представям как нейното телце се прекършва от нещастен случай или болест, и я притиснах до себе си; поне тука беше в безопасност — в безопасност и у дома си, доколкото това е безопасно в наши дни.
Погледна ме с големите си кафяви очи — очите на Сюзън — и ме погали по брадичката.
— Не си се обръснал, татко.
— Мълчи, Барбара — казах аз, — нямаш работа тук. — Повтарях й тези думи всяка неделна сутрин.
— Ти си страшно топъл, татко. Ти си великан и топъл.
Понякога подреждаше неправилно думите — беше й простено за нейните четири години, — но винаги успяваше да предаде мисълта си. Каквото и да представлявах аз за себе си, за нея бях самата сигурност. Слънцето блесна върху тоалетната по сребърните гърбове на моите четки за коса. Изведнъж се почувствувах много щастлив.
Излегнах се и затворих очи. Нямаше нужда да ходя никъде, а бях по-уморен, отколкото мислех. Сюзън продължаваше да спи; чувах край себе си нейното равномерно дишане. Усмихнах се; след девет години брачен живот предишната вечер не можах да я позная.
Бях отварял широко очи, за да открия коя е тази гола чужденка, но и това не беше помогнало. А може би не беше нито необходимо, нито разумно да се мъча да откривам; топлите великани приемат нещата такива, каквито са.
Барбара отново повдигна клепките ми.
— Събуди се, татко — каза тя.
— Остави татко да си поспи, Барбара.
— Защо искаш да спиш? Прозях се.
— Защото татко дяла седмица неуморно работи, за да печели няколко стотинки, и в неделя има нужда да си почине.
— А защо печелиш стотинки?
— Защото на мама, на татко, на Хари и на Барбара им трябва къща. Трябват им неща за ядене и пиене…
— Хари живее в училището. Там си има къща. Има и неща за ядене и пиене.
— Да, но татко трябва да печели стотинки, за да плаща за училището на Хари. И стотинки за пижамки и роклички, и кукли, и велосипеди, и за всякакви други неща…
И за светлосивия килим, и за сиво-жълтите тапети, и за вградените гардероби, и за тоалетната, и за чаршафите на ивици, и за леглото диван с табли в европейски стил; винаги купувахме по нещо ново, самата къща имахме само от три години. Когато построиха до нас един общински комплекс, това ни послужи за извинение, за да напуснем Линет роуд; при такова съседство — трябваше да го признаем — средата ни ставаше долнокачествена. А раждането на Хари ни накара да напуснем Пъдни лейн по пътя за Гилден; къщата беше твърде голяма, твърде стара и на Сюзън й беше тежко да се грижи за нея; освен това бе много отдалечена. Аз я харесвах и още ми беше мъчно за нея; лично я бях избрал, принадлежеше ми. Поне сам бях платил първата вноска и успявах да изплащам ипотеката. Спомних си посещението при нашия адвокат, когато преглеждахме договора за сегашната ни къща, и мигновения израз по лицето му, когато разбра откъде идват парите — или поне по-голямата част от тях. Не можех да кажа нищо положително; но бях убеден и в презрението му към мене, и в завистливата похот, с която поглеждаше Сюзън. Изразът му не беше открит, разбира се, и може би никой, освен мен не би го забелязал. Но когато човек се ожени за богаташка дъщеря, той става специалист в тия неща. Барбара дръпна косата ми.
— Още не си се събудил, татко — каза тя.
— Добре — отвърнах аз, — знаеш ли какво? Ще направим малко чай за мама.
— И сок за мене. Искам хубав, студен, много студен сок. С лед вътре.
Халатът ми беше на пода; посегнах да го взема, но Барбара изскочи от стаята с него. Хвърли го през парапета на стълбите и заплака. Погледнах я изумен.
— Какво ти става, щурчо-мурчо?
— Не го харесвам — рече тя. — Не го харесвам и не го харесвам. Искам да си сложиш пухкавия.