Някои започнали да търсят убежище под земята. Степите са отличен терен за всяко животно, склонно към прокопаване на подземни тунели. В почвата, където няма преплетени дървесни корени, бързо и лесно могат да се прокарат цели подземни лабиринти. Много видове се възползвали от тази възможност.
Един от най-страстните копачи, отлично приспособен към този начин на живот, е странен на вид гризач — източноафриканският гол земекопач. Той не яде листата на тревата, а корените й заедно с луковиците и грудките. Източноафриканските голи земекопачи живеят на семейства и прокопават истински подземни жилища — със спални, детски стаи, килери и тоалетни. Животът, прекарван изцяло под земята, в топлата суха почва на африканските равнини, е изменил тези гризачи до неузнаваемост. Те са изгубили зрението си, а козината им е окапала. Слепи, голи, със сивкава сбръчкана кожа по подобните си на наденички тела, те са достатъчно грозни дори и без уродливите резци, които стърчат пред устата им и образуват нещо като костен полукръг. Тези зъби служат не само за хранене, но и като инструменти за копаене. Да си пробиваш път под земята с уста, не е особено приятно занимание. Но в устата на източноафриканския гол земекопач не влиза пръст, Както много други ровещи животни той прибира устните си зад необикновено издадените си резци и докато копае усилено с тях, устата му е плътно затворена.
Източноафриканските голи земекопачи копаят задружно, на групи. Най-първият от тях рови с трескава скорост и изхвърля пръстта в лицето на следващия член на „бригадата“. Тъй като е сляп, това изобщо не му пречи. Той просто избутва пръстта между задните си лапи към следващия в редицата — и така, докато най-сетне последният я изхвърли на повърхността. Местата, където живеят тези животни, са гъсто осеяни с такива конусовидни купчинки, подобни на малки вулканчета, от които непрекъснато „изригват“ нови струйки пръст.
Едва ли има хищник, който се храни с източноафрикански голи земекопачи. Те ровят земята по-бързо от всяка котка или куче, а и нямат никаква нужда да излизат на повърхността й. Но онези подземни обитатели, които се хранят не с корените, а с листата на растенията, трябва все пак да излизат от време на време от дупките си, за да се нахранят, и така се излагат на значителна опасност. В северноамериканските равнини живее гризач с размерите на дребен заек, наречен прерийно кученце. Той не само излиза от дупката си, за да пасе, но го прави и през деня, когато наоколо бродят какви ли не хищници — койоти, рисове, порове, ястреби. Те само чакат сгоден случай да похапнат месо от прерийно кученце. Затова този гризач си е изработил методи за защита, основани на високоразвитата му обществена организация.
Прерийните кученца живеят на големи съобщества, наброяващи до хиляда животни. Те си строят цели градове, като всеки град се дели на групи от по трийсетина члена. Всички те се познават добре помежду си и дупките на повечето от тях са свързани. Няколко члена от всяка група винаги стоят на пост върху купчинката изровена пръст край входа на дупката, откъдето най-добре могат да наблюдават околността. Ако някой от тях забележи враг, той издава поредица от звуци — нещо като свистящ лай. Този предупредителен сигнал е различен за различните хищници, така че цялата група не само узнава за опасността, но и веднага разбира какъв е неприятелят. Намиращите се наблизо кученца подхващат сигнала и той бързо се разнася из целия град, като предупреждава всички негови обитатели. Те не побягват веднага, а заемат стратегически позиции близо до входа на своята дупка. Оттам, изправени на задните си крачета, те зорко следят всяко движение на неканения гост. Докато койотът пресича града им, сигналът за тревога се предава от група на група и всички жители съпровождат хищника с втренчен поглед. Те го изчакват да дойде влудяващо близко и едва тогава се шмугват в дупките си, като го оставят с измамени надежди.
Но обществената организация на прерийните кученца не се изчерпва със системата за отбрана. С помощта на един друг звук, придружен с малък скок във въздуха, възрастните кученца, застанали край своята дупка, провъзгласяват териториалните си права. През брачния период отделните групи се държат много изолирано и ревностно защитават границите си. Но когато отмине това напрегнато време, те стават по-общителни. Жителите на града се движат из цялата му територия и свободно влизат в чуждите владения. Когато някой местен обитател срещне непознато кученце, двамата си разменят доста сдържана „целувка“, след което подушват аналните си жлези, за да разберат дали не са се срещали и преди. Ако са съвсем непознати, те се разделят и пришълецът си отива. Но ако открият, че принадлежат на една и съща група, те се целуват от все сърце, започват взаимно да се чистят в знак на приятелство и често се отправят заедно на паша.