Прерийните кученца внимателно се грижат за растителността в града си. Те пасат така интензивно, че изяждат до стрък много растения, които предпочитат. След това преминават на друг участък от своята територия и оставят старото си пасбище да се възстанови. Нещо повече, те дори „отглеждат“ определени растения. Те не обичат например конския босилек — едно от най-разпространените и най-упоритите прерийни растения. Ако открият стръкче конски босилек на територията си, прерийните кученца не го отминават, а веднага го унищожават, за да освободят място за любимите си растения.
По на юг, в аржентинските пампаси, ролята на прерийното кученце се изпълнява от животно, подобно на морско свинче и голямо колкото спаниел — вискача. Вискачите също живеят на големи съобщества, но пасат само привечер и на разсъмване. Като много други животни, които са активни само по здрач, те имат ярки отличителни белези — муцунката им е нашарена с широки хоризонтални чернобели ивици. Над входа на дупката си те струпват истински каменни пирамиди. Ако открият някой подходящ камък докато копаят, те старателно го избутват навън и го поставят на върха на купчината. Нещо повече, като добри стопани, те събират всички по-едри предмети, които намерят из своето пасище.
Така че ако си изгубите нещо в пампасите близо до колония на вискачи, най-разумно е да го търсите на върха на някоя тяхна пирамида.
Вискачът също е потомък на плацентните бозайници, които дошли на юг от Северна Америка веднага след образуването на Панамския „мост“ и които, след като мостът изчезнал, се оказали заточени в Южноамериканския континент. Някои от тях — мравояди, броненосци, своеобразни маймуни — се заселили в горите; други предпочели тревистите равнини. С течение на времето някои се превърнали в твърде причудливи създания. За две от тях вече споменахме — гигантския мравояд и отдавна изчезналия броненосец с двуметрова броня. Не били малко и животните, които се хранели с листа и трева. Вискачът не е единственият оцелял потомък на тази група. Днес се срещат и малки морски свинчета с окраска като на зайци. Но някога тукашните тревопасни достигали огромни размери. Едно от тях приличало на камила, а на ръст било колкото слон. Друго, роднина на днешния ленивец, било високо седем метра и се движело тежко по земята, хрупайки листа и клонки от дърветата по пътя си.
Когато Панамският провлак се появил отново, от север на юг се преселил други животни и много от тези чудати същества изчезнали: Такава била съдбата и на гигантската камила и на огромния ленивец. Затова в края на миналия век съобщението, че един германски заселник в Патагония бил открил пресни следи от гигантски ленивец в най-южния край на континента, предизвикало такава сензация. Фермерът, който изследвал някаква пещера на своя участък, намерил в дъното й зад купчина камъни, разделяща пещерата на две, струпани огромни кости, парчета кожа, покрита с твърда кафеникава козина със странни костни бучици по нея, и купчинки пресни на вид екскременти. Той окачил на един прът парче от кожата, за да отбележи мястото, и след няколко години то било забелязано от един шведски пътешественик. В края на краищата останките попаднали в Лондонския естественоисторически музей, където били обявени за останки от гигантски ленивец. Те изглеждали толкова скорошни, че някои учени дори предположили, че все още има живи представители на този вид. Купчината камъни в пещерата много приличала на основи на стена, строена от човек. Стръкчетата трева, открити в екскрементите, имали равни краища, сякаш не са били изтръгнати заедно с корена, а отрязани. Било изказано предположение, че индианците са затваряли гигантските ленивци в пещерите си зад стена от камъни и са ги хранели с окосена за тях трева като полудомашни животни.
Дълго време тези романтични предположения не можели нито да се потвърдят, нито да се отхвърлят. Днес за съжаление те са опровергани. Достатъчно е да влезете в пещерата, за да се убедите, че тя е с огромни размери, а купчината камъни в дъното, която на картата прилича на останки от стена, всъщност се е образувала при срутване на тавана. Въздухът в пещерата е много сух и изключително студен. Екскрементите просто са замръзнали и на това се дължи пресният им вид. А в наши дни околните местности са така добре изследвани, че е напълно изключено животни, два пъти по-големи от крава, да се разхождат из тях незабелязани. Все пак днес се смята, че индианците са достигнали тази част на Южна Америка преди осем до десет хиляди години, а съдейки по останките на гигантските ленивци, тези животни са били още живи преди пет хиляди години. Така че все пак човешко око е виждало тези тромави, чудати гиганти.