След като две седмици вървяхме през планините, мокрени от всекидневните дъждове и се прехранвахме единствено с онова, което носехме със себе си, най-после се натъкнахме на човешки следи. Пред нас явно се движеха двама души, и то с голяма скорост. Тръгнахме след тях. Сутрин, когато вдигахме лагера си, откривахме в гората наоколо следите им и разбирахме, че предишната вечер те са били тук и са ни наблюдавали. Една вечер оставихме в гората дарове за тях, но ги намерихме недокоснати. Започнахме да издаваме приветствени възгласи на езика на речните жители, но не знаехме дали биамите ни разбират. Във всеки случай не получихме никакъв отговор. И това продължи вечери наред, докато изгубихме следата им. След три седмици почти бяхме изгубили надежда, че ще успеем да установим някакъв контакт с биамите. Но една сутрин още със събуждането си видяхме седем мъже в храстите на няколко метра от палатките ни. Те бяха много дребни на ръст и съвсем голи, ако не се смята увитото около кръста тръстиково стъбло, от което отпред и отзад висяха зелени листа. Някои носеха обици и огърлици от животински кости. Един от тях държеше в ръцете си кошница с плодове и корени.
Докато се измъквахме от палатките, те не мръднаха от местата си. Това беше знак на огромно доверие и ние побързахме да им покажем колкото е възможно по-убедително, че намеренията ни са приятелски. Речните жители ги заговориха, но биамите не разбраха нищо. Не ни оставаше друго, освен да разчитаме на жестовете, общи за нас и за тях. Оказа се, че те са доста много. Усмихнахме се и те ни отвърнаха с усмивка. На пръв поглед усмивката не е много подходящ израз на приятелски чувства, тъй като излага на показ зъбите — единственото естествено оръжие на човека. Но тук най-важни са не зъбите, а движението на устните. При другите примати това е израз на покорство — например с него младото мъжко шимпанзе изразява подчинение пред по-възрастния и по-силния. При хората жестът леко се е видоизменил, като е включил повдигане на ъгълчетата на устата и е започнал да изразява дружелюбие и удоволствие. Няма съмнение, че тази мимика не е просто заучена от родителите ни, а влиза в репертоара ни от вродени жестове, защото и бебетата, които са се родили глухи и слепи, се усмихват, като ги вземат на ръце, за да ги нахранят.
Постарахме се да разширим взаимоотношенията си с биамите. Бяхме им донесли различни полезни вещи — мъниста, сол, ножове, платове, но да им ги подарим просто така, би било признак на високомерие и пренебрежение. Затова посочихме кошницата им и вдигнахме въпросително вежди. Биамите веднага ни разбраха и извадиха оттам корени таро и зелени банани. Започнахме да се пазарим. Посочването на някой предмет, броенето на пръсти, кимането в знак на съгласие — всички тези жестове се оказаха ясни и недвусмислени. Всички усърдно използвахме веждите си — най-подвижната част на лицето. Напълно възможно е те да служат за предпазване на очите от потта, но това не обяснява извънредната им подвижност. Несъмнено основната им функция е като средство за сигнализация. Биамите изразяваха неодобрение със свиване на вежди. Когато придружаваха този жест с поклащане на главата, те недвусмислено показваха, че не желаят мънистата, които им предлагахме. Разглеждайки ножовете ни, те вдигаха вежди в знак на учудване. Когато улових погледа на един мъж, който стоеше нерешително в края на групата, аз за миг повдигнах вежди и заедно с това леко отметнах главя назад, той ми отвърна по същия начин — явно жестът означаваше поздрав и радост от срещата.