Долната част на тялото им се нарича крак. Притежателят му се движи, като го изкарва от черупката и свива вълнообразно долната му повърхност. У много видове отстрани на крака има малка дисковидна черупка — капаче, прилепващо плътно към отвора, когато кракът е прибран. Горната повърхност на тялото представлява тънка пелена, която обвива вътрешните органи, и затова е наречена мантия. У повечето видове между нея и централната част на тялото има празнина, където са разположени хрилете. Те постоянно се мият от струя вода, богата на кислород, която се всмуква от едната страна на празнината и се изхвърля от другата.
Черупката се образува чрез секреции от горната повърхност на мантията. Цяла група мекотели имат само една черупка. Пателата, подобно на неопилината, образува черупката си равномерно с цялата повърхност на мантията и така се получава проста конусообразна форма. При други видове пък предната част на мантията секретира по-бързо от задната и се образува раковина с форма на плоска спирала — нещо като пружина на часовник. При трети видове черупката нараства по-бързо от едната страна, усуква се и заприличва на куличка. При ципреята секрециите се отделят най-интензивно по двата странични ръба на мантията, затова черупката й прилича на леко свит юмрук. През отвора в долната си част това мекотело изкарва не само своя крак, но и двата края на мантията, които обвиват черупката от двете й страни и се срещат отгоре. Именно на тях се дължат великолепните шарки и нежният блясък на ципреите.
За разлика от брахиоподите мекотелите с единична черупка се хранят не с пипалца, разположени между черупките, а с помощта на радула — плочка върху езика с множество зъбчета по нея, нещо подобно на пила. С негова помощ някои видове остъргват водорасли от скалите. У охлювите букциниди се е развила радула на стъбълце, която те могат да подават навън от черупката и да престъргват черупките на други мекотели. Те вкарват върха на радулата в пробитата дупчица и след това изсмукват плътта на жертвата. Такава радула „с дръжка“ имат и охлювите от род Конус, но при тях тя се е видоизменила в нещо подобно на пушка. Конусът крадешком я протяга към жертвата си — червей или дори риба, и внезапно изстрелва от края й миниатюрен харпун от стъкловидно вещество. Докато прикованата жертва се бори отчаяно, конусът вкарва в тялото и отрова — толкова силна, че мигновено убива риба, а може да бъде смъртоносна дори за човек. След това охлювът придърпва жертвата към себе си и бавно я поглъща.
Но тежката черупка пречи на активното ловуване, затова някои мекотели-хищници са я изоставили и са се върнали към начина на живот на своите предци — плоските червеи, т. е. предпочели са бързината пред безопасността. Сред тях са и голохрилите охлюви, едни от най-красивите и ярко оцветени морски мекотели. Горната част на дългите им меки тела е покрита с полюшващи се израстъци в нежни окраски, целите изпъстрени с черти, ивици и други многоцветни шарки. Макар и да нямат черупка, те не са съвсем беззащитни — някои от тях са се сдобили с оръжия „от втора ръка“. Тези видове плават близо до повърхността върху разперените си израстъци и ловят медузи. Голохрилият охлюв бавно поглъща своята безпомощно полюшваща се жертва, а нейните копривни клетки попадат в червото му цели и непокътнати. След известно време те мигрират по тъканите му и се съсредоточават в израстъците на гърба. Тук те осигуряват на новия си притежател същата защита, както и на медузата, която ги е създала.
Другите мекотели, като мидите и стридите, имат черупки, които се състоят от две половинки. Те са много по-трудно подвижни. Кракът им се е превърнал в малък израстък, с чиято помощ се заравят в пясъка. Повечето от тях се хранят чрез филтриране — разтворили черупки, те всмукват вода от единия край на мантийната празнина и я изхвърлят през цилиндричен сифон в другия край. Тъй като не им се налага да се движат, при тях големите размери не са пречка. Гигантските тридакни на кораловите рифове достигат до един метър дължина. Те лежат сред коралите, излагайки на показ цялата си мантия — надиплена яркозелена тъкан, осеяна с черни точици, която едва забележимо пулсира, докато през нея преминава морската вода. Тридакните са достатъчно големи, за да може в тях да попадне кракът на непредпазливия гмурец, но той трябва да е наистина крайно нехаен, за да се остави те да го хванат в капана си. Макар и с як мускул, тридакната не може да захлопне рязко черупките си — тя започва бавно да ги притваря и оставя на наблюдателя достатъчно време, за да предусети намеренията й. Нещо повече, при особено големите екземпляри дори напълно затворените черупки се допират само по ръбовете, покрити със специални издатини. Между тези издатини остават толкова големи пролуки, че ако пъхнете в тях ръка, тридакната не може да я защипе. И все пак не е зле за подобен ескперимент да използвате първо пръчка.