В бърджеските шисти се срещат и великолепно запазени хрилобити — подобни на тези, открити в мароканските варовици. Твърдата обвивка на тези животни се е състояла отчасти от калциев карбонат, отчасти — от рогово вещество, наречено хитин. Тъй като обвивката не е можела да се разтяга, с нарастване на тялото си животното е тря0вало периодично да я сменя. Много от вкаменелостите на трилобити, които учените откриват в различни части на света, са всъщност празни обвивки. Понякога те се срещат на цели купчини, явно натрупани от морските течения — подобно на мидените черупки по днешните плажове. Но в някогашната падина, на чието място днес се издигат бърджеските шисти, подводните лавини са погребвали и живи трилобити. Утаечните частици, проникнали в тялото им, са запазили тяхното устройство до най-малките подробности. Ясно се виждат начленените крачка — по една двойка на всяко членче, перестите хриле, разположени на стъбълце край всеки крак, двете антени отпред на главата, червото, преминаващо през Цялото тяло, дори мускулните влакна по гърба, с чиято помощ животното е можело да се свива на топка.
Трилобитите са били първите същества на Земята, които са притежавали очи с висока различителна способност. Те са били фасетни, т. е. съставени от множество отделни елементи, всеки от тях със своя кристалннова леща, ориентирана така, че да пропуска светлината възможно най-ефективно. Едно такова око може да съдържа до 15 хиляди елемента. Получените от тях изображения, взети заедно, образуват полусферично полезрение. У някои по-късни видове трилобита се развили още по-сложни очи — единствени по рода си и до днес. При тях компонентите са по-малко на брой, но с по-големи размери. Лещите са много по-дебели — смята се, че тези видове са живеели в слабо осветени места и дебелите лещи са им били необходими, за да събират и фокусират оскъдните лъчи светлина. Но във водата простата калцитна леща разсейва пропуснатата светлина и не може да я фокусира добре. За да се постигне добър фокус, нужна е леща от две части с вълнообразна повърхност при мястото на свързване. Точно такава структура се развила у трилобитите. Долният елемент на двойната леща се е състоял от хитин, а междинната повърхност е била разположена според математическа закономерност, открита от човека едва преди триста години, в стремежа му да коригира сферичната аберация при лещите на телескопите.
Трилобитите се размножавали, заселвали световните морета, от тях се обособявали нови и нови видове. Повечето вероятно обитавали морското дъно и дълбаели ходове в тинята. Други се заселили в дълбоките води, където почти няма светлина, и изгубили напълно очите си. Трети пък, съдейки по формата на крайниците им, вероятно са плували с краката нагоре и са оглеждали дъното под себе си с големите си очи.
С течение на времето обаче морското дъно се заселило с множество същества, най-разнообразни по вид и произход — и трилобитите изгубили господството си. Преди 250 милиона години родословието им се прекъснало. До наши дни е оцелял един-единствен техен роднина — лимулусът. Достигащ до 30 сантиметра в диаметър, той е много по-голям и от най-едрия трилобит, открит до днес, а твърдата му обвивка е загубила всякаква следа от начленяване. Тя се е превърнала в огромен куполовиден щит, в предната част на който са разположени две фасетни очи с формата на бобено зърно. В задната част на щита има пластинка с приблизително правоъгълна форма, към която е прикрепена острата, подобна на шип опашка. Но под щита тялото на лимулуса е с ясно обособени членчета. Той има няколко двойки начленени крачка, завършващи с щипки, зад които са разположени хрилете — големи и плоски, като страниците на книга.
Лимулусите рядко могат да се наблюдават от човека, тъй като живеят на Голяма дълбочина в моретата край Югоизточна Азия и в Атлантическия океан край бреговете на Америка. Всяка пролет те мигрират към брега. При пълнолуние, по време на прилив, в продължение на три нощи стотици хиляди от тях излизат от морските дълбини.
Женските, с огромни щитове, проблясващи на лунната светлина, влачат по-дребните мъжки след себе си. Понякога в стремежа си на всяка цена да се доберат до женската, 4–5 мъжки екземпляра се вкопчват един в друг и образуват верига. Когато достигне до самата граница между водата и сушата, женската се заравя наполовина в пясъка. Там тя изхвърля яйцата си, а мъжкият — спермата си. В продължение на много мили по тъмната брегова ивица прииждат вълни от лимулуси — толкова плътни, че сякаш образуват жива настилка от гигантски павета. Прибоят преобръща някои от тях и те остават да лежат на пясъка, като размахват крака и бавно въртят твърдите си опашки в усилията си да се върнат в нормално положение. Много от тях не успяват. Изоставени от оттеглящия се прилив, те загиват, а на тяхно място към плитчините прииждат хиляди нови лимулуси.