При протоптера — добре бронирана риба с древно потекло, населяваща реките и блатата на Африка — все още може да се види методът, към който прибегнали техните праотци. Протоптерът периодично изплува на повърхността и поема въздух. През гърлото въздухът преминава в мехурче, чийто отвор се намира на горната стена на червото. Стените му са гъсто осеяни с капиляри, които поемат газообразния кислород. Всъщност протоптерът има не само хриле като всяка друга риба, но и бял дроб.
Но покрай основното си предназначение изпълненото с въздух мехурче има и други предимства. То позволява на рибата да плува и именно това качество е придобило по-голямо, значение за повечето потомци на тези риби — пионери, започнали да дишат атмосферен въздух. Благодарение на пълния с въздух мехур в тялото си те можели да плуват, без да размахват непрекъснато опашки. Така в моретата се появили костни риби с плавателен мехур. Множество различни видове с подобно устройство плували в лагуните край рифовете Гого, заедно с други, по-архаични видове.
Скоро възникнали видове, които пълнели своите плавателни мехури чрез дифузия на газ от кръвта, без да излизат на повърхността, за да поемат въздух. В някои случаи тръбичката, свързваща мехурчето с червото, закърняло и се превърнало в плътна нишка. Така рибите се сдобили с плавателен мехур.
С това настъпила революция в техниката на плуване. Чрез поемане или изпускане на газ от мехура или чрез изкарването му направо през съединителната тръбичка рибата можела точно да контролира плуването си. Гръдните й перки, освободени от поддържащата функция, вече можели да се използуват за придаване на по-голяма прецизност на движенията и така рибите достигнали почти до съвършенство в плувното си майсторство.
Водата е осемстотин пъти по-плътна от въздуха, затова и най-малката издатина или изпъкналост на тялото може да забави движението повече, отколкото при птица или самолет. Ето защо бързоплуващите океански риби — тон, бонито, марлин, скумрия — имат идеално обтекаеми тела, силно заострени отпред, рязко разширяващи се до максималния диаметър и елегантно изтънени накрая, за да завършат със симетрично разделен на две опашен плавник. Всъщност цялата задна половина на рибата е като двигател. Към гръбнака са заловени снопчета мускули, благодарение на които опашката може да се движи странично с неотслабваща сила през целия живот на рибата. Люспите, така груби и дебели при ранните форми, днес са фини и плътно прилепващи или пък са изчезнали напълно. Повърхността на тялото се смазва от слуз. Хрилното капаче прилепва плътно до тялото, а очите изпъкват едва забележимо над тези гладки очертания. Гръдните и коремните перки, както и гръбната, не играят роля в придвижването. Те служат единствено за кормила, стабилизатори или спирачки. Когато рибата се движи с голяма скорост и не се нуждае от тях, те се прибират във вдлъбнатини и жлебове по повърхността на тялото. А от двете страни на опашката, по горния и долен ръб на тялото са разположени миниатюрни триъгълни перки, които предпазват рибата от преобръщане.
За съвършенството на тази конструкция говори фактът, че тя е била възприета от риби, принадлежащи към съвсем различни семейства, и това е причината за приликата помежду им. Щом като някой вид се движи в открития океан и разчита на скоростта — било за да се прехранва, било за да се изплъзва от враговете си, — неумолимата еволюция усъвършенства чрез естествен отбор формата на тялото му, докато я доближи до най-добрата и математически най-съвършената конструкция за подобна цел.
За да избягват по-лесно преследвачите си, някои живеещи близо до повърхността видове започнали да използват гръдните перки за по-особени цели. Когато ги нападнат, те се стрелват над водата и разперват силно удължените си широки гръдни перки, които дотогава са били плътно прибрани до тялото. Щом възухът изпълни мембраните, рибите се издигат над вълните и се плъзгат стотици метри. Така те надхитряват неприятелите си. Понякога, докато летят, рибите накланят тяло, потапят опашка във водата и плясват няколко пъти, за да подновят импулса си и да продължат своя полет.