Най-пищно обагрени са онези риби, които живеят в бистри, огрени от слънцето води, където шарките им се виждат добре — в тропичните езера и реки и най-вече край кораловите рифове. Поради разнообразието от форми на живот и изобилието на храна рифовете са винаги пренаселенн. При такива обстоятелства ясното разграничаване на видовете е от жизнено значение и за тази цел рибите са придобили възможно най-ярки окраски.
Една група риби, наречени заради красивите си багри риби пеперуди, демонстрират колко различни могат да бъдат шарките дори и сред едно малко семейство. Всички те са почти еднакви на големина — само няколко сантиметра дълги — с приблизително еднаква форма: издължени, почти правоъгълни, с голямо чело и малка, издадена напред уста. Всеки вид живее на определено място от рифа и си има предпочитана дълбочина и източник на храна. Едни от тях имат удължени челюсти, за да ги пъхат по-лесно между клонките на корала; други пък са се специализирали в хранене с определен вид дребни ракообразни. Следователно в интерес на всеки индивид е да обяви недвусмислено на гъмжилото от най-различни риби, че собственото му кътче е заето и никой друг екземпляр от същия вид няма право да навлиза в територията му. Същевременно окраската на мъжкия екземпляр привлича вниманието на женската. Той е единственият вид, с който тя може да влезе в плодотворен съюз. В много обкръжения обаче нуждата от подобно самоизтъкване е ограничена от опасността рибата да се превърне в лесно забележима мишена за някой хищник. За рибата пеперуда рискът е малък, защото тя лесно може да се стрелне на безопасно място сред кораловите клонки само за части от секундата. Така върху почти еднаквия фон на тялото всеки вид от семейството носи свой индивидуален пъстър рисунък, съставен от линии, точки, ивици, зигзаговидни черти и подобни на очи петна.
С наближаването на размножителния период нуждата от разграничаване на видовете става особено голяма. Далеч от рифовете, в опасните открити води мъжките продължават да се перчат с великолепните си окраски, за да заплашват съперниците си и да привличат вниманието на женските макар и с риск да станат лесна плячка. Когато се възбудят, в кожата им се разпръсват зрънца пигмент и те се сражават с оръжието на цветовете си, като обикалят около съперника, извиват и размахват перки, като плащове на бикоборци. Те удрят е опашка, отправят вълни от налягане към страничната линия на противника и раздират пъстрите му перки. Най-накрая, когато единият не може да издържи повече той се признава за победен, като намалява пигмента в една група клетки и го увеличава в друга, така че страничните му шарки се изменят. С други думи, той „вдига бяло знаме“. Сега победителят може спокойно да ухажва своята женска. За тази цел той използува почти същия реквизит от цветове, шарки и развяване на перките, както при схватката със съперника, но у женската те предизвикват поредица от по-различни реакции, които се увенчават с хвърлянето на хайвера.
Очите на някои риби им помагат да виждат не само какво става във водата, но и във въздуха над повърхността. Рибата пръскач има слабост към мухите и другите насекоми, които кацат по крайбрежната растителност. Тя се прицелва, като взема предвид пречупването на светлината през водната повърхност и изхвърля струйка водни капки, с които събаря насекомото във водата и го изяжда. Една малка рибка от Централна Америка се е специализирала още повече. Зеницата на окото й е разделена хоризонтално, така че на практика тя има четири Очи — двете долни половини за гледане под водата и двете горни — за наблюдаване на въздуха. Така, плувайки на повърхността, рибката си търси храна едновременно отгоре и отдолу.
В другия край на обитаваните от рибите територии, в океанските дълбини — на 750 метра и надолу — не прониква светлина, с чиято помощ те да виждат своите сигнали. Затова много от тях са създали свое собствено осветление. Някои са снабдени с видоизменени клетки, които произвеждат светещи химикали. Други пък притежават колонии от фосфоресциращи бактерии в специални органи с кожни капачета, които се отварят и затварят. Така бактериите ту се показват, ту се скриват и рибата изпраща серии от светлинни сигнали. Дълбините на океана са изпълнени със светлинки, които непрекъснато се движат и ритмично примигват. Несъмнено това е някакъв вид общуване — указания за другите риби от стадото или пък призиви към брачния партньор — но е необходима още много изследователска работа, за да се установят със сигурност техните функции. При един вид флуоресценция обаче целта е ясна и неоспорима. Рибата въдичар има шип в предния край на гръбната си перка, която е издължена в тънка нишка, надвиснала пред устата. На нея виси светеща зелена „лампичка“. Тя привлича другите риби, които се приближават да разгледат полюшващата се светлинка. Тогава рибата въдичар внезапно разтваря пещероподобната си паст и поглъща поредното си ястие.