Инстинктът за завръщане е непреодолим, но и препятствията са огромни. Самият преход от солена към прясна вода изисква значителна химична пренагласа на организма. Но сьомгите успяват да се приспособят. Тогава техните зорки очи избират най-ниската част на водопада. След това, огъвайки силните си сребристи тела, те удрят с опашка и скачат във водата. Често им се налага да скочат отново и отново, докато накрая достигнат вировете над водопада и могат да продължат пътешествието си.
Най-после те стигат до плитчините, където родителите им са хвърлили хайвера си, и лягат за почивка с глави срещу течението, толкова нагъсто една до друга, че белезникавият пясък на речното дъно не се вижда, скрит от тъмните им гърбове. За няколко дни формата на тялото им се променя с удивителна бързина. На гърба им се появяват големи гърбици. Горните им челюсти се закривяват, а зъбите нарастват и се удължават. С тях рибата не може да се храни а и времето за хранене е отдавна минало. Това са зъби, предназначени за сражения. Мъжките се бият, застанали един до друг, като всеки се стреми да хване челюстите на противника и да нанесе удар с острите си зъби. Водата е толкова плитка, че извиващите се гърбове често изскачат над повърхността. Най-накрая единият побеждава и си спечелва правото да изрови дупка в пясъка. Някоя женска се присъединява към него. Веднага след това те хвърлят хайвера и семенната течност, които потъват между песъчинките. Сега родителите са напълно изтощени. Те нямат сили дори да излекуват разбитите си, изранени тела. Люспите им окапват, силните доскоро мускули се стапят и те умират. От милионите риби, които с борба си пробиват път нагоре по реките, в морето не се завръща нито една. Съсипаните им тела се разлагат сред потоците, а течението ги изхвърля на купчини върху пясъчните брегове. Тук-там по някой все още жив екземпляр с отчаяно усилие приплясква опашка за последен път. Чайките се събират на ята, за да изкълват очите и разлагащата се плът. Но в едрия пясък остават яйцата — близо хиляда от всяка женска. Добре защитени, те прекарват тук суровата зима. На следващата пролет яйцата се излюпват. Малките остават в потока няколко седмици и се хранят с изобилието от насекоми и ракообразни, които се появяват в затоплящите се води. Когато достигнат големината на човешки пръст, те напускат потока и тръгват надолу по течението, към морето. Някои видове остават там два сезона, а други — до пет. Много от тях стават жертва на други морски риби, но накрая оцелелите поемат трудния обратен път към родната река, за да хвърлят хайвера си и да умрат на същото място, където са се излюпили.
Три четвърти от земната повърхност е покрита с вода. Три четвърти от Земята принадлежи на рибите.
6. Нашествие върху сушата
Едно от най-значителните събития в историята на живота се случило преди 350 милиона години в пресноводните блата. Рибите започнали да изпълзяват от водата и дали начало на първите сухоземни гръбначни животни. За да преминат тази граница, те, както и първите безгръбначни на сушата, трябвало да се справят с два проблема: първо, как да се придвижват вън от водата и, второ, как да се снабдяват с кислород от въздуха.
И днес се среща една риба, която умее и двете неща — скокливецът. Тя не е в близко родство с първите риби, излезли на сушата, затова съпоставките между тях трябва да се правят крайно предпазливо. И все пак тя може да ни даде известна предства как точно е била направена тази решаваща крачка. Скокливците са дълги едва няколко сантиметра и се срещат на много места из тропиците — в обраслите с мангрова растителност блата и в тинестите речни устия. Те лежат в рядката тиня далеч извън водата или по кривите въздушни корени на макгровите дървета, а някои дори се катерят тромаво по стъблата им. Но достатъчно е едно рязко движение или внезапен шум наоколо и те се озовават отново в безопасност във водата. Скокливците излизат, за да ловят насекоми и други безгръбначни, от които гъмжи повърхността на рядката тиня. Движат се с малки подскоци, като рязко свиват задната част на тялото си. Но те владеят и един по-равномерен и спокоен начин на придвижване — с помощта на двете си предни перки, които имат месеста основа и костна опора вътре в тялото. Тези перки са всъщност нещо като здрави патерици, с които рибата придвижва тялото си напред. По подобен начин са функционирали перките на една цяла група примитивни костни риби, живели в онова далечно време, когато е била направена първата крачка към живот на сушата. Това са целекантините.