Тя плуваше, широко разперила яките си гръдни плавници, така че не беше трудно да си представим как в нормално състояние се придвижва с тяхна помощ по скалистото дъно на родните си дълбини. Нещо повече, стана ясно, че от гледна точка на механиката такива плавници биха вършили отлична работа както във водата, така и на сушата — ако рибата живееше, както своите прадеди, в плитки води, където лесно би могла да заседне на пясъка.
Но как древните риби са разрешили другия свой проблем — дишането извън водата? Скокливецът пълни устата си с вода и с въртене на главата плакне цялата вътрешна повърхност на устата, за да извлече кислорода. С влажната си кожа той поглъща и известно количество кислород направо от въздуха. Но тези приспособления му позволяват да остане извън водата за съвсем кратко време. След няколко минути скокливецът трябва да се потопи отново, за да овлажни кожата си и отново да напълни устата си с вода. Съвременната латимерия също не може да ни помогне, за да изясним тази загадка, тъй като никога не напуска дълбоките води. И все пак има едно живо същество, което ни дава ключ към загадката. През сухия период тинята в голяма част от блатистите равнини край африканските реки се превръща в спечена, напукана кора. Има обаче една двойнодишаща риба — протоптерът, която успява да преживее до следващия дъждовен период, като диша атмосферен въздух. С пресъхването на блатата тя се заравя в тинята на дъното, свива се на топка, покрива главата си с опашката и отделя слуз, с която запушва своята дупка. Когато и последната капка влага се изпари от слънцето, слузта се превръща в суха ципа. Протоптерът и някои други примитивни сладководни риби имат специална торбичка, свързана с хранопровода, която им позволява да дишат кислород от въздуха. При протоптера торбичките са две и извън водата той е изцяло зависим от тях. При заравянето си рибата прокарва в тинята канал, широк около 3 сантиметра. По него въздухът прониква до „пашкула“ от изсъхнала слуз и през миниатюрни дупчици в стените му достига до устата на рибата. Като свива и разпуска мускулите на гърлото си, рибата всмуква въздуха от устата в торбичките си. Техните стени са покрити с гъста мрежа от кръвоносни съдове, които поглъщат газообразния кислород. Торбичките са всъщност съвсем просто устроени бели дробове, с чиято помощ рибата успява да преживее месеци, дори години наред.
Когато най-после завалят дъждове и водоемът отновно се разлее, само за няколко часа рибата се съживява, измъква се от „пашкула“, изпълзява през размекнатата тиня и започва да плува. Във водата тя диша с хриле като всяка друга риба, но използва и „дробовете“ си, като от време на време изплува на повърхността да глътне въздух — твърде полезно умение, особено когато водата се стопли, замърси и обеднее на кислород.
В Африка има четири вида двойнодишащи риби, а в Австралия и Южна Америка — по един вид. Преди 350 млн. години тези риби са били далеч по-многобройни. Техни останки се откриват често в същия тип утаечни скали, в които се намират и вкаменените целекантини. И двата типа притежават качествата, които са били необходими на древните риби — пионери на сушата. Но първите постоянни сухоземни обитатели не могат да се смятат за потомци нито на едните, нито на другите. Първите изкопаеми земноводни дотолкова се различават от тези риби по устройството на черепа, че не е възможно да са произлезли от тях.
Но в скалите от този далечен и решаващ период се срещат останки и от една друга риба, принадлежаща към същата голяма група, както и целекантините, и двойнодишащите риби. Също като латимерията тя има подобни на крака перки, месести в основата си. Много вероятно е да е притежавала и свързани с хранопровода дихателни торбички, както двойнодишащите риби. Черепът й обаче има една характерна особеност, която липсва при целекантините и двойнодишащите риби — това е каналчето, свързващо носовите отвори с небцето. Всички сухоземни гръбначни притежават тази отличителна черта и това е решаващо доказателство, че въпросната риба е била в близко родство с техните предци.
Нарекли са я еустеноптерон. Учените са изследвали вкаменените екземпляри по метода на последователните тънки прерези, което им е позволило да изучат в най-големи подробности анатомията на тази риба, дори устройството на кръвоносните й съдове. При внимателно разрязване на плавниците се установява, че в месестата им основа има по една здрава кост, прикрепена към трупа; към нея пък са прикрепени две други кости, а към тях — група малки костици и фаланги. На този принцип са устроени крайниците на всички сухоземни гръбначни. Но защо ли потомците на еустеноптерона са си направили труда да излязат на сушата? Може би, подобно на днешните двойнодишащи риби те са живеели в периодично пресъхващи водоеми и е трябвало да разполагат с дробове и крака, за да могат да си търсят други водоеми, когато водата в техните се е изпарявала. А може би за тях, както и за скокливците, сушата е била нов източник на храна. По това време тя вече изобилствала от червеи, охлюви и притимитивни насекоми. Може би сушата ги е привличала с липсата на многочислено население и сравнителна безопасност — още нямало нито влечуги, нито птици, нито бозайници. А може би всички тези фактори са изиграли известна роля. Но каквото и да ги е изкушило или принудило да се преселят там, тези създания, отначало непохватни и мудни извън водата, с хилядолетията се научавали все по-умело да се движат и да дишат на сушата.